За онова, което става, ако става нещо въобще... моля ви да не ми четете писанията, нещо ми е тежко, искам да се изплача, а ме е срам ве4е да го правя пред приятелите си; срам ме е.
Честно казано, смятам да направя този клуб нещо като място за оплакване.И така тук никой не идва... защо да не си го приватизирам един вид?

какъв дракон съмм аз? едно нищо... седя и се самосъжалявам... цял ден...

А едно време сякаш не беше така. Бях по-силен, бях устойчив... а може би си го внушавам това? Може би винаги съм бил слаб? Или така ми се струва?
Объркан съм, много съм объркан. все едно че йивотът ми се е разпаднал на съставните си части и аз не знам какво да правя и как да го направя. и дали въобще да правя нещо?
Има дни, почти всички дни, в които просто се опитвам да живея. Ей така, без много шум или хвалби... просто да живея някакси, без да се замислям много какво правя, защо го правя.
А в останалите дни... мисля за самоубийство. Мисля за ножа, който ще се плъзне по китката ми; мисля за кървавата вода; мисля за болката, която ще пищи в съзнанието ми; мисля за почивката, толкова необходима. И си казвам... хех, какво правя тук още?
Мога да си отговоря сам. Опитвам се да помагам. Опитвам се да осветявам хората около себе си; да им давам част от себе си, най-нежната част... занесена и усмихната част... обичаща част. Защото съм способен да обичам, колкото и да ме е страх да си го призная. Обичах един човек май... или ми беше приятно да го чувам да ми говори неща, които всеки човек иска поне веднъж в живота си да ги чуе; е, чух ги. Стига ми толкова.
Страх ме е да обичам хората... страх ме е, че ще ги загубя... страх ме е.

I pak za tova, za smyrtta de.
Tazi smyrt, koqto za men se prevyrna v nqkakvo uteshenie i zamestitel na vsi4ko, koeto mi llipsva.... priqteli, roditeli, opora i podkrepa, liubov.
Ponqkoga se osmelqvam da da si me4taq za liubov, makar 4e pyrviqt i posleden pyt, kogato se osmelih da se opitam da realiziram me4tite si, me posma4kaha... i kak stna taka, 4e edna spodelena liubov se obyrka tolkova? Moga li da znam, ne me pitai... ne znam. Luiz... taka se nari4ah edno vreme, koagto pak bqh v bezdnite na syznanieto si. Luiz... a sega... sega sym neshto syvsem drugo, stanah neshto drugo. Opitvam se da se spasq taka, ne znam zashto.
Ednata moq 4ast kreshti za pomosht, kakvato i da e pomosht, ot koito i da e. A drugata se smee tirani4no, kazva mi da ne se zablujdavam, da ne se lyja samaat sebe si; kazva,... vzemi noja, stiga tolkova... ostyr e, nali? na men mi haresva taka... da si myrtyv; da si neshto novo, neshto drugo.
mislq si, 4e nqkoq nosht shte go napravq. ei taka, shte go napravq. i se 4udq - nqkoi dali shte si spomnq za men? dali shte reve? ili... pustinq, to4no kato jivoa mi. kak vsyshtnost moga da nari4am jivot tova iztezanie?
mislq, 4e mi trqbva po4ivka ot tozi jivot.
iskam edno leglo...
meko i hladno leglo sys sateneni 4arshafi; beli sateneni 4arshafi; prohlada... otvoreni prozorci, vqtyr v zavesite... studeni sokove, voda... 4uvam vodata, 4uvam q... shumoli, bylbuka, pee... lee se okolo men, prispiva me... bqlo, nishto 4erno nqma okolo men... nikakvi drugi cvetove osven edna belota... belota vsepoglyshtashta, vseobzemashta, tancuvashta v preumorenite mi o4i... useshtam kak vqtyryt se prokradva sred zavesite, povdiga gi, zavihrq gi... kyde sa jitata, kyde sa... beli zavesi, prozra4ni, edva prikrivat legloto... samo zvukyt na potoka, za vodata, koqto se lee, samo toi ostana v syznanieto mi... samo tova... vqtyryt v jivoto zeleno more, v ryjta... ne, v zavesite e, v zavesite, tezi zavesi, koito medokosvat s kraishtata si...
leja, razperil ryce v nqkakva iznemoga.... nqmam sili da disham, umiram sqkash, no tova e edna shtastliva smyrt, smyrt krasiva i blajena, smyrt belosnejno-satenena; sred shuma na vqtyra i vodata.... tq se lee, 4uvash li q? i az sym bqla na fona na 4arshafite.... mle4na, katro mle4niq pyt... kosata mi e s cveta na prezrqlo jito... no tova ne e bqla koja, a blednina... lishenost ot kryv, lishenost ot cvqt nqkakyv; lishenost ot jivot.
ponqkoga mi se struva, 4e umiram. a posle se seshtam, 4e naistina umiram, samo deto ne smeq da si go priznaq; ne smeq. strah me e. strah me e da znam, 4e tova ne zavisi ot men, 4e zavisi ot nqkoi drug, ot sydbata moje bi. moej bi sydbata e kazala - abe dete, nez naesh li 4e nishto ne mojesh da napravish? umirash! Umirash! Kolko ti ostava? Malko li e? I kato se setq za tova si kazvam - kakyv e smisylyt togava da se samoubivam, kato taka ili ina4e mi ostava .... kolko.... ne znam kolko, ne znam. malko li e, mnogo li e, sredna rabota moje bi;
ne znam dori dali stava vyrpos za meseci ili za dni,.... ili za godini.... bolestta mi e takava, 4e moga samo da predpolagam v koi den to4no prosto shte se svle4a na zemqta.... i nqma da moga da pomrydna ve4e.... syrceto mi prosto shte e otkazalo, kakvo da napravq.... a si misleh, 4e shte moga da napravq neshto v tozi skapan jivot, vmesto tova,,,, da reshavat vmesto men.
I znam edno... moje bi, ako resha taka, vypreki vsi4ki bolki i myki, shte oceleq. shte jiveq. Samo edno mi trqbva i lekarqt taka kaza - volq za jivot. a tq lipsva... i shte lipsva, dokato se samoprispivam i samouteshavam s misli za smyrt... leka smyrt, byrza smyrt... nejna i celuvashta me...
celuvki....
ima dni, v koito umiram nqkoi da me celune.
ne dni...
momenti.
momenti, v koito mi stava zle i si kazvam... molq se... iskam...
no nqma kak.
i ostavam necelunata.
taka e.

Za imeto...

predi nqkolko godini, desetina po-to4no... togava... izostavih paralelniq si svqt, bqh go izrastnala. Pyrviqt mi paralelen svqt.... v nego.... toi beshe neshto kato western, s cowboy-i i pishtovi... bqh se vliubila v ediniq ot glavnite si geroi, toi se beshe prevyrnal v centyr za men... no toi beshe jestok, mnogo jestok... ubivashe ... a az sym humanist, pone sega sym, ne bih ubila nikoi, zashtoto vsqko 4oveshko syshtestvo mi e cenno, vsqko... predi misleh, 4e nqkoi hora ne zaslujavat da syshtestvuvat... a sega si kazvam... koq sy az, 4e da opredelqm koi stava i koi ne? koq? i kak sym si go pozvolqvala tova... da sym sydnik na horata... dori i maika si razkritikuvah, 4e ne se griji za men, 4e me iztormozi....

ta v tozi svqt... trqbvahse da se otkysa ot nego, ne mojeh da prodyljavam taka, ne mojeh.... razbrah, 4e neme otrazqva, a mi trqbvashe svqt, koito da e po moi obraz i podobie...
Taka syzdadoh Fangoriat. Miliqt mi... miliqt mi svqt!
Tova e svetyt na Aledar. Svetyt na Aledar Infinity. kak zvu4i samo.... Ime i familiq.

Zaradi Fangoriat se otkysnah tolkova ot realniq svqt... paralelite sa po-nejni kym men, a az ne ponasqm grubostta, vse edno pod kakva forma e maskirana.

Fangoriate, grade na me4tite! fangoriate, stolica na sylzite! Fangoriate, uteshiteliu na metejnite! Fangoriate, liubov moq, syrce moe... edinstveni moi...
Vyv Fangoriat... tam neshtata... sa drugi...
Malki kyshtii4ki, beli kyshti4ki s dvor4eta... s lozi, rajonyt e vinodobiven... mnogo kone, vsqko domakinstvo si ima kon, dori i nai-bednite... makar 4e tuk e beden samo tozi, koito e izbral tova... rabota ima za vsi4ki, koito pojelaqt da rabotqt... horata si pomagat, jiveq zaedno... naistina jiveqt, a ne syjitelstvat...
niski ogradi, kamenni... tuk kamykyt e na po4it... ogradite sa niski, zashtoto nqma krajbi...
V me4tite si jiveq tam. Na ulica "Myni4ka" N 8... malka uli4ka v pokraininite na stolicata... kamenna kyshti4ka. Zaobikolena e ot dvor4e... i gradinka. Otglejdam cvetq tam, i to ne kakvi da e... za tezi cvetq horata izminavat kilometri... s tova se izdyrjam, s cvetqta si. Ne gi proodavam, prosto si podarqvam... a horata mi ostavqt po neshto, kolkoto da se prehranvam.
Kyshtata mi e na dva etaja... na dolniq e samo kuhnqta, golqma staq, kato vsekidnevna q izpolzvam... Dve ot stenite sa zaeti ot etajerka; stari knigi, s kojena podvyrziq... nqkoi sa s magii... s mnogo iliustracii... tuk prekarvam dnite si, sred knigite... no prez po-golqnmata 4ast ot vremeto si sym v gradinata.
A na vtriq etaj... to e tavanska stai4ka mai, myni4ka, mnogo myni4ka... s prozorci v 4etiri posoki... tova e spalnqta mi... zaspivam, legnala po korem, gledaiki zvezdite prez izto4niq prozorec... sutrin gledam izgreva, ve4er - zaleza... zaleza na svetovete...
A gradinata mi... dyrveta, plodovi dyrveta. Vsqkakvi - vishni, qbylki, 4ereshi, krushi, slivi, praskovi, kaisii... narove i limoni... kogato cyftqt, ne izlizam ot gradinata si... prosto si leja na trevata... sled kato si svyrsha rabotata s cvetqta, lqgam po gryb na sqnka... gledam belite oblaci, koito se plyzgat po ogldalno-sinioto nebe... i par4encata sineva, koqto prozira prez belotata na cvetovete... leja v trevata... ryjta... ne, nikakva ryj, trevata... i nabliudavam kak se vyrtqt vyv vyzduha malkite beli cvet4eta... na vishnite...

tam jivee Aledar... bezkrainata i kazvat horata, taka q nari4at... taka me nari4at...
Cvetqta... kakvo osbeno ima v tqh?

Beli rozi. Samo beli rozi.
No tezi rozi ne sa obiknoveni. Magiq... znaesh li kakvo e magiq? Az sym magiq naprimer. Malko magiq... malko iznemoshtqla i myjdukashta magiq. No vse pak magiq. Predi bqh bqla magiq... sega malko sym pomytnqla, no tova e zashtoto sym bolna, ne za drugo... vse oshte sym zapazila svetlinata si. Pone 4ast ot neq.

Ami da, ne sym vse v 4erno, ne govorq za drehite. Makar 4e vsi4kite mi drehi sa 4erni, bez izkliu4enie. Ot glavata do petite. 4erni drehi. 4erni predmeti. Minalata godina si bqh oka4ila edin plakat na stenata... 4eren karton, 65 na 55 santimetra. Horata vlizat... i se vtren4vat v nego. Pitat me zashto, kakvo e tova. Kazvah im na vseki neshto razli4no... na edin kazah, 4e tova e dushata mi, i ne go izlygah... a moje bi sym go izlygala?
Imam dni, v koito svetq; izly4vam takava energiq, 4e zaslepqvam horata okolo sebe si, ne mogat da go izdyrjat tova... a az sym aktivna i siqq... tova e dumata - siqq, svetq. Svetq v bqlo. Usmihvam se i horata se obryshtat sled men, zashtto v tezi momenti sym krasiva, krasiva do ot4aqnie s tozi neestestven priliv ot energiq i ogyn. Togava sym i malko hishtna, malko strastna, malko luda... jiveq, disham, smeq se do iznemoga... po venite, tezi veni, koito iskah da prereja i iskam da prereja... po tezi veni te4e svetlina, a ne kryv, kakvato te4eshe predi... togava ne me e strah da obi4am, nito da iskam, nito da jelaq... togava sym sposobna da osvetq tezi okolo men, osvetqvam i sebe si, pone za malko, za myni4ko da usetq kak vsi4ko tova, koeto razdavam na horata, preminava prez men kato prez nqkakyv provodnik... stoq pred lunniq ogyn i protqgam rycete si, iskam da se stoplq pone malko, myni4ko, molq se za tazi toplina, iskam tq da plyzne po tqloto mi, da plyzne po dushata mi, koqto pokrih s tolkova mnogo 4erni drehi i 4erni misli.
Spomnqm si tova, koeto bqh edno vreme.... edna druga Aledar, edna nejna Aledar; vsyshtnost... koga li sym bila nejna? Tova e iliuziq nqkakva, to4no taka, iliuziq. Edin myj samo e iskal ot men da byda nejna s nego; a az ne znaeh kak. ne znaeh kakvo da mu kaja, kak da go kaja... i opitah vyrhu edno ku4e. Ku4e, da. Ot bezdomnite. behse go strah ot men, sgurno sa go udrqli. Rymjeshe mi. A az mu vikam... tiho, mili... togava za pryv pyt q kazah tazi duma na nqkoi realno... tiho, mili, mili... dokosnah go, a to se plashi, nervno e... zapo4nah da mu govorq, to mi rymji... mili... mili, syrce moe, dusha moq... edinstveni... iskam te... ne znaeh kakvo da kazvam, kak da go kazvam... dokosvam go leko po ushite, dokosvam go edva po gyrdite... a to treperi... i az s nego... kazah mu, 4e go obi4am... i tova ne bqh kazvala predi, no go kazah... mili.... prystite mi se beleqt po kozinata mu... a to... legna... obyrna se po gryb, zavyrtq opashka... slushashe me, moje bi...
V posledstvie neshtatat se zavyrtqha taka, 4e ne se naloji da gi kazvam tezi dumi na nikoi. Ostanaha si za ku4eto samo...

за да знаеш че те чета
но няма да се намеся отново докато не го поискаш сама

... а за разлика от тебе аз си държа на думата :) хех

az shte si pisha tuk, pyk ako ti se 4ete, idvai. ne mojesh s nishto da mi pomognesh.

imam nujda da go kaja, a v maili ne moga... kato go blokiram , stava po-zle, zatova si narushih dumata.

знаеш че решението си е само твое
и затова ми стана болно от онова което си ми написала
няма те насилвам


само между другото да те попитам
знаеш ли какво значи когато пиша без никакви препинателни знаци

ne, kaji mi.

празнота

zashto praznota?

a za bolnoto... prosto... mnogo byrzash... i me plashish s tova... ne iskam da ti e bolno... iskam prosto... da ne byrzash... molq te...

пиши си
нали ти обещах да не ти се бъркам
още ли не ми вярваш

Sutrinta se sybudih na gorniq si etaj... v malkata spalnq. Otavqm o4ite si... onezi o4i, 4iito pogled rano sutrin e neponosim za nepriviknala publika... zashtoto svetqt, zeleni sa... ne znam zashto taka se polu4ava... protqgam ediniq si krak, dokosvam zemqta... naslada nqkakva e da se budq tuk... stypvam na kilima, ot tezi raznocvetnite, tykanite... s mnojestvo sharki... usmihvam se na slynceto, koeto se vplita v kosite mi... a na slyn4eva svetlina kosite mi stavat kato zlato; s meden otblqsyk... prokarvam prysti prez neq... poglejdam nadolu... bqla riza, yvsem obiknovena... dylga e do sredata na bedroto mi... bez sharki, nai-prosta kroika... slizam bosa nadolu po stylbite... vse taka usmihnata, malko razroshena... slynceto oshte ne e izgrqlo, no v dushata mi gree ve4e edno malko slynce... shtastliva sym, zatova. Protqgam se s naslada, cqloto mi tqlo e v dvijenie pri tova protqgane... useshtam vseki muskul, ne me boli nishto... kolko stranno... dvija se kato kotka, krak pred krak... izlizam na dvora, toi nali e malko otdale4en ot shuma... zad kyshtata prostranstvoto e zakrito. Vse taka bosa se pridvijvam po pyte4kata... trevite me gydeli4kat, stava mi smeshno... tova ne e tozi smqh, koito e priznak na ot4aqnie pri men... zashtoto smeq li se, zle mi e.
Izlizam prez vrata v ogradata, tazi simvoli4na ograda... a tam zapo4va gora, gora gysta i dylboka... kraishtata, vyrhovete i... ne se znae kyde sa, nikoi ne se e vyrnal ot tam... moje bi e nameril po-krasivo mqsto ot moq Fangoriat...

potok... potok... sqdam do nego, potapqm kraka... ledena voda, s vyrtqshti se lista vneq... ne e dylboko, no e tolkova poglyshtashto... izmivam liceto si bavno, otmivam synq si... potapqm go vyv vodata tozi syn, za da se zapazi svej... i hladen, kogato doida da si go vzema ve4erta... rano e, zatova nqma hora. Ina4e ne bih mogla da si pozvolq da se razhojdam po riza...
vryshtam se... po syshtiq pyt... dokosvam s vyrhovete na prystite styblata na dyrvetata, vekovni dyrveta... tymno e oshte, slynceto moje da hvyrli samo kosi senki tuk, sred papratite... vyrvq i galq dyrvetata... useshtam korata im po dlanite si... 4erpq energiq... ili im davam, ne znam...
Imam na razpolojenie cql den. den, izpylnen... s cvetqta. Rozite mi... nosqt kysmet. I liubov. zatova gi tyrsqt horata, idvat tuk, tylpqt se v nqkoi dni... koi iska da napravi shtastliva syprugata si, koi liubimata... ili iska da q dari na deteto si, za da mu donese uspeh v jivota... a te rastat taka bavno, taka... postepenno... iskat grijite mi, iskat liubovta mi... davam q.
Ka4vam se gore... obli4am se bavno, rizata ostava na legloto, slagam si udobni drehi, bez kolani, bez pritesneniq... jenski drehi... s kosata ne moga da se spravq, prekaleno e nepokorna... splitam q na plitka uj, a otdelni ki4ur4eta se pokazvat... ehhh.... usmihvam se v momenta, kato go pisha tova...

Slizam v gradinata... i useshtam, kak syrceto mi e prepylneno s neshto, ne znam s kakvo... s radost, s mnogo radost... skoro shte zapo4vat da idvat gostite, netyrpelivi sa... davam im po edno cvete, izslushvam gi... te sami zapo4vat da govorqt, az ne pitam... usmihvam se, slusham gi vnimatelno... ponqkoga gi dokosvam... nqkoi idvat da spodelqt mykata si, zagubite si... koi zagubil dete, koi priqtel... nqkoi sa zagubili samite sebe si, te sa mi nai-vajni... te se nujdaqt ot istinskata podkrepa, zashtoto sa zagubili pytq si, zagubili sa posokata si. Az da pokazvam posoki ne moga, no moga da vi obi4am. Ei tyi, nqma zna4enie kakvi ste... dobri, loshi, vse ste hora, vse ste 4ast ot men... ot bqlata mi 4ast.
S tova se zanimavam dnite si... razdavam. Razdavai! - kazaha mi, i az tova pravq. Razdavam 4asti ot Aledar... samo tova imam, zatova.

Vednyj doide edin 4ovek... ne znam otkyde, ne beshe tukashen mai... govoreshe osobeno. Izlqzoh ot kyshti4kata si, a toi sedeshe tam, na peikata. Stoi i ne pomrydva. Uplashih se nqkak... izglejdaseh tolkova ot4aqn, tolkova izostaven. Pomislih si - toi... ima nujda ot men, ot vnimanieto mi.... Sednah do nego, a toi me pogledna i trepna... gledashe me dylgo, a az samo navedoh glava, ne iskah da me gleda v o4ite... Ne obi4am nqkak da me gledat v o4ite, struva mi se, 4e shte razpoznaqt tainite mi... pyk i malko sa horata, koito mogat da go izdyrjat tozi pogled...
No toi go izdyrja... beshe nastoqtelen... zapo4na da govori... tyrsil me bil, slushal bil za men... imal nujda da obi4a nqkoi... iskal da obi4a men, az sym bila zvezdata mu... krasiva sym bila, dushata mi bila krasiva...
I zapo4na da govori za sebe si. Voinik bil, naranqval horata s jestokostta si; bil nepokoren i jestok, nepokolebim v silata si... A az vijdah deteto v nego, naranenoto, obezobrazenoto... iskah da mu pomogna, tova e slabostta mi, ne moga da ustoqvam na naranenite. Dylgo go slushah... za jivota mu predi... bolno mi beshe, mnogo bolno... Toi privyrshi... no prodylji da me gleda. Taka ne me bqha gledali predi, ne mi haresa, pritesnih se... opitvah se da mislq za gradinata si, za cvetqta si, no ne mojeh... toi me hipnotizira... s neshto, sys slabostta si, predpolagam, tazi slabost, taka dobre maskirana kato bronq, kato dospehi... svih se cqlata, ne iskah da me gleda taka... ne iskah, strah me e...
A toi kazva - ela s men. Ela s men, imam nujda ot teb.

iztrypnah... tova e moqt svqt, kak shte izostavq Fangoriat? Moqta liubov e tova, syrceto si vse edno da iztrygna i da go zareja tuk...
A toi povtarq: Ela s men, obi4am te... i zapo4na da govori neshta, koito ne bqh 4uvala predi, neshta, koito zapaliha ogynq v neizpolzvanoto ognishte... otrovni dumi, otrovni... Kazva mi... iimal nujda ot men... nujda... nujda... naranen e, vijdam go... iskah da mu pomogna, da go nakram da jivee. Toi beshe zagubil smisyla si, beshe zagubil pytq si, beshe zagubil duhsata si... silata mu beshe samo pokazna, izpraznena... izpraznena ot sydyrjanie... voin beshe toi, voin... oryjiqta mu oskverniha praga na kyshtata mi, no az nishto ne kazah, znaeh, 4e raz4ita na tqh.

Ne iskah da zaminavam. No iskah da go spasq. Dushata mu, po-to4no. Reshih da se jertvam nqkaksi, da jertvam nai-skypoto si - Fangoriat. Fangoriate... grade moi.

Toi me vze za ryka i me povede. Ne vzeh nishto... nishti4ko. Ostavih se v rycete mu i zapo4nah da svetq za nego, a tova vinagi sym go mojela... osvetih go. Osvetih go do krainost. A az zapo4nah da pomrykvam; oshte ot momenta, v koito napusnah Fangoriat... zapo4nah da gasna. No prodyljih da 4erpq ot energiite, koito ne bqha bezdynni. Prodyljih da obi4am nego, no samo zashtoto toi imashe nujda ot tova... a nqkakva 4ast ot men bezumno kreshteshe, 4e tova shte me unishtoji... stiskah zybi i mu se usmihvah. Vidqh sveta mu, vidqh horata, s koito jivee... i plakah ot bolka, no taino, prikrito... bez toi da vijda.
Promenih go. Malko po malko go promenih. Nakarah go da 4uvstva 4ujdata bolka, tova mu dadoh. I si misleh, 4e sym go otklonila ot pytq, po koito beshe poel. Az go otklonqvah s dushata si... no ne mu davah da me dokosva.... zashtoto znaeh, 4e tova... tova shte me unishtoji. Toi ne beshe Edinstveniqt. Tozi, kogoto 4akam. Kogota 4akam vyv vremena, kogato vseki e s vseki i nqma liubov otvyd instinkta.

Misleh, 4e sym go otklonila... no ne bqh. Pone ne izcqlo. toi narani 4ovek, doide da pla4e na ramoto mi... uteshih go, podkrepih go... dadoh mu ot sebe si, otnovo i otnovo... a toi pak narani 4ovek... beshe zakrepnal sega, zashtoto bqh do nego, dadoh mu smisyla... pomognah mu... tova go napravi silen...
I trqbvashe da resha... dali da ostana s nego... no tova ozna4avashe... da stana kato nego... ili da se vyrna... v rodinata si... vyv Fangoriat...
Edna nosht mu kazah, 4e go napuskam... toi kreshteshe, nastoqvashe, iskashe... a az myl4ah i gledah v zemqta... zapo4na da me moli, da prosi, da se unijava... a az myl4ah i gledah v zemqta... zapo4na da pylzi... da zaplashva... pritisna me v stenata... ne pomrydnah.

Toi zaspa... s glava v skuta mi... edva mojah da stana... ne iskah da go budq, toi speshe leko kato jivotno... no s men se 4uvstvashe v sigurnost, zatova uspqh da se izmykna vnimatelno... toi znaeshe, 4e tova e poslednata ni nosht... iskashe da buduva, no ne izdyrja...
Vyrnah se po pytq si... po pytq, po koito toi me vodeshe... no az ne bqh syshtata... ostatycite ot Aledar, ot bezkrainata... znaesh li zashto sym bezkraina? Bezkraina sym v mislite si i v 4uvstvata si... nqmat analog te... nqmat.
razranih krakata si, dokato stigna do vkyshti... 4esto po4ivah po pytq, nqmah sila da se dvija... edva edva praveh kra4ka sld kra4ka, a me4tata mi sqkash se otdale4avashe, ne se priblijavashe... neshto kato fatamorgana, mirajite v pustinite; umirash ot jajda - vijdash oazis, reka, ezero... umira ti dushata - vijdash fangoriat s belite mu kyshti i spretnati ulici. Vijdash vishnite...
Dylgo pytuvah, zashoto se dvijeh bavno, iznemoshtqla... umorena, ugnetena, obezverena... no jaduvashta... jaduvashta da se vyrna tam, otkydeto doidoh... zashtoto si izpylnih misiqta, osvetih edin 4ovek, no negovata tymnina beshe tolkova mnogo, 4e me izcedi...
Fatamorgana... vijdam Fangoriat! Vijdam go! No... kakvo e tova... boje...

Fangoriat e myrtyv.
Fangoriat... nqma go ve4e.
Fangoriat sym bila samata az.
Fangoriat e dushata mi.
Beshe dushata mi.
Fangoriat e oputoshen...

Vlqzoh... vlqzoh v predelite na grada si... nqma hora.... kyde ste? Vikam... Vikam, no slabo, nqmam sila... Fangoriateeeeeeee! Kyshtite... kyshtite sa .... pusti i tymni... potymneli... gradinite sa... gradinite sa myrtvi... susha... susha e razcepila po4vata... dyrvetata sa kato obvineniq, so4eshti nagore... prysti, otpraveni vyprositelno kym nqkoi ili neshto...
prepyvam se kym kyshtata si... vqrvam, 4e moje neshto da e ocelqlo... neshti4no....

Nqma q.

Nqma qqqqqqqqqqqq
Bezvetrie. Nito zvuk.
Izvednyj lyhna neshto... miris na grobnica... zastoql vyzduh, maskiran kato groteskov vqtyr...

Vsi4ko ruhna.
Pqsyk. Tova ostava samo. Pqsyk.
Boje, zashto ubih sveta si?

stoq sred pustinqta i ne moga da povqrvam... 4e az go ubih... tozi svqt... e 4erpil jivot samo ot men... a az.... go izostavih... no si kazvam... napravih go za dobro... samo tova me opravdava... ot4asti...
Tishina.
Vqtyryt bruli diunite.
Sedq v pqsyka, krakata mi sa zaroveni.
Moje bi ako postoq oshte malko, i shte me zatrupa cqlata.
Stoq kato ot4aqna statuq.
Nishto ne e ostanalo ot men. Ot krasotata mi. Ot svetlinata mi. Zagubih sveta si.

Stoqh taka dylgo. Bez da mislq. Bez da 4uvstvam. Prosto sedqh. Ravnodushno. Zashtoto kato zagubish vsi4ko, stavash ravnodushen.

Izvednyj bolkata me zadavi, udari me, zaslepi me, zapo4na da me dushi.

I zaplakah. Zaplakah, zavih ot bolka, koqto me razkysvashe otvytre.
Zavih ot ot4aqnie i ujas... ne mojeh da se vyrna pri voina, zashtoto ne iskah. Bqh mu pomognala, toi nqma nujda ot men zanapred...

Zavih ot gnqv i bezsilie.
Zaplakah bez sylzi.... taka se pla4e v nai-ujasnite momenti, kogato e presyhnal izvoryt na vsqkakvo oblek4enie...
Sylzite mi sytvoriha ryjta.
Pole. Pole shiroko i bez krai. Pole, koeto se podhranva ot Fangoriat, ot otstankite mu. Pole, koeto sytvorih ot mykata si. Ryjta, koqto se vturva ludo v syznanieto mi, v kosite mi... v nego iskam da se otpusna....
Maiko, priiuti me v nejnite si smaragdovi nedra... iskam da 4uvam kak se vplita vqtyra v styblata ti, kak gi zavihrq i gali... iskam samo da vpiq prysti v bedrata ti topli...iskam da se otpusna v skuta ti, nishto drugo... i da po4ivam...

BOJE KAK SE MRAZQ SAMO KAK SE MRAZQ... MEKA E TAZI DUMA ZA MEN MNOGO E MEKA ZA 4UVSTVATA KOITO IZPITVAM. AKO BQH MALKO PO-SILNA OT TOVA KOETO SYM BIH SE UNISHTOJILA OSHTE SEGA BEZ DA SI TYRSQ KAKVITO I DA E OPRAVDANIQ. ZASHTO SYM SLABA OSHTE? I DOKOGA SHTE BYDA?
I AKO NE MI BQHA KAZALI 4E JIVOTA MI TAKA ILI INA4E E NA KOSYM DOSEGA DA SYM OTLETQLA. A TAKA SAMO MI OSTAVA VREME VSQKA SUTRIN DA SE ZAPITAM - TI LI SI POSLEDNATA MI SUTRIN? AKO NE SI MRAZQ TE! AKO SI... BYDI BLAGOSLOVENA I ME OTYRVI OT SAMATA MEN. MOLQ TE.

Paralelite sa tova, koeto me e spasqvalo prez vsi4kite godini na grubost i unijenie. Koga se zatvorih tam? Kogato bashta mi umrq. Zashto se zatvorih? Imah nujda ot pomosht. Zatova. Imam zverskata nujda ot pomosht v edin svqt, kydeto... nqmashe koi da mi pomogne, zashtoto vseki sam beshe potynal v mykata si.
I togava si kazah - tozi svqt, realniqt de, ne mi haresva! Boli me v nego, ne iskam da me boli pove4e, ne iskam.
I togava... stana 4udo.

A Fangoriat e nai-krasivoto neshto, koeto sym syzdavala. Syzdadoh go ot material s nai-golqma cennost - syzdadoh go ot dushata si.

Sega bqh izpliuta v deistvitelnostta po nai-grub na4in... i ne moga da go ponesa, ne moga. ne sym sviknala. Pyk i taka sym bez opora.
Kato se zamislq - 4e prez vsi4kite tezi godini opora sym bila samata az. Az sym stojeryt na razvitieto si, az sym! I ako uspeq...

Ako uspeq da si sygradq svqt.... zashtoto tuk ne izdyrjam...

Syzdadoh Fangoriat, kogato bqh na 16-17 godini; sega sym po4ti na 21; kakvo ozna4ava tova? ami kato se zamislq, ustanovqvam, 4e shte izgradq neshto 4udovishtno. Narasnal e opityt mi; imam motivi, izgraden harakter shto-gode... Shte syzdam neshto, koeto shte e syvyrsheno, zashtoto samata az... kak da se izrazq, sym blizko do tova systoqnie v sobstvenite si \o4i.
No zavyrsha li si sveta, koito syzdavam v momenta... zashtoto az syzdavam, i ako ne posegna vyrhu sebe si, shte go zavyrsha... Shte vyzrodq Fangoriat. Ako uspeq da ustoq na jelanieto si da umra... shte se zatvorq okon4atelno. Za vsi4ki.

A sega... i sega sym dostaty4no zle v obshtuvaneto. Ne govorq s hora ve4e... v momenta sedq v staqta si v getoto, sykvartirantkite mi se iznesoha... sedq i 4eta... izlizam, razhojdam se... Ne govorq. Zabravih zvuka na sobstveniq si glas... I postepenno...
Znaesh li, pyrvo poludqvah ot tova myl4anie... slu4i mi se za pryv pyt da myl4a mnogo prez mai mesec. Togava... skarah se s ednata si sykvartirantka; prestanahme da si govorim, dori dobyr den ili 4ao... nishto. Poludqh... zashtoto bqh prestanala da hodq na u4ilishte, ne izlizah nikyde.,... az i knigite mi, tova beshe... Edna sedmica, dve sedmici, a po edno vreme... prosto nqmashe smisyl da govorq polse, ne mi se i iskashe. Idvah v neta da se vidq s nqkoi priiqtel, tova e... introvert sym dori v 4ata, ne obi4am da se zapoznavam s novi hora, a kato 4uq asl pls mi se povryshta ve4e...

Prosto shte se zatvorq, tova shte e. Priqteli realno ve4e nqmam. Amputirah gi.
Ostavat virtualnite. A tqh...
Ami ne moga da gi zareja. Obi4am gi.
No moga da otkaja neta, sigurna sym. Stoq tuk samo zaradi horata.
A Fangoriat...

Da znaete, 4e si tyrsq nov klub... mnogo stanaha zqpa4ite mai

Za liubopitnite - iznasqm se ot tuk... a mi haresvashe v koprivshtica

а отвъд гората все още има живот. онази гора, от която още никой не се е върнал ... отвъд непрогледния мрак и труднопроходимите трънаци ...

тук вече не тече вода. от нявга бързия ручей не е останала и плитка суха браздица дори. дърветата скърцат жално със съсухрени гласове, а обезлистените им клони ден по ден се ронят и трошат. дневните жеги отдавна са изсушили всичката растителност, отдавна се е насипала на прах по земята, и отдавна студените нощни виелици са я разнесли навсякъде. наситили са въздуха, набили са я в скалите ... всепроникваща прах ... и пепел ... пепелта на един изчезнал град ... град, който сякаш никога не го е имало ...

... а отвъд гората все още има живот. онази гора, от която още никой не се е върнал ... отвъд непрогледния мрак и труднопроходимите трънаци ...

там потоците все още текат. а водите им са бързи, чисти и студени. водопадите искрят с ослепителни пръски по-красиво от всякъде другаде. тревите се поклащат от топъл привечерен вятър, а дърветата хвърлят прохладните си сенки из обедните жеги.

... поляните са затрупани с цветя, но няма кой да им се радва. буйна зеленина е заляла равнините, но няма пасящи стада. дърветата шумолят примамливо с листа, но няма птиче гнездо сред клоните им. вировете пустеят, единствено вода ги изпълва. жива душа не припарва в този иначе прекрасен кът ...

защото това са земите на дракона. замъкът му е от другата страна на низината, точно в подножието на бълващата дим планина. замъкът, който никой не е виждал. защото никой не е достигал до него. поне не жив. гората, тя пази тези земи от натрапници. никой не е успявал да я премине. онази гора, от която още никой не се е върнал ... отвъд непрогледния мрак и труднопроходимите трънаци ...

драконът лежи в своя замък. прегърнал своето златно съкровище. камари натрупани скъпоценности и бижута, красиви и смъртоносни оръжия, безценни килими и гоблени по каменните стени и под. произведения на различни култури и поколения, всичките надживени, победени, покорени и унищожени от дракона. това съкровище е единственото свидетелство за тяхното съществуване ...

драконът прекарва дните си върху него. когато е буден вижда него. когато спи - пак него сънува. то е радостта на живота му. но нищо не му доставя по голямо удоволствие от това да го гледа как расте. да лети над чужди земи и да граби и плячкосва. да опожарява градове и да изтребва жителите им. да превръща земята в пустиня, небето в пламък, а живота в смърт. и после да се завръща тук, в своята недостъпна крепост, защитена от всички страни, и да се любува на своята рожба. с дни да преподрежда, претегля, излъсква и укрива любимите си играчки. драконът не изхвърля нищо. което е влязло веднъж в замъка - не го напуска. и нито човек, нито животно някога ще доживеят да надникнат тук ...

само белият гарван е неуязвим за вкаменяващия поглед на дракона, за зловонният му и изпепеляващ дъх, за тромавите тласъци на крилете му и раздиращите нокти на лапите му. сега драконът спи, но когато се събуди, отново ще започне да преброява съкровището си. и тогава ще разбере какво му е отмъкнал гарванът - нещо съвсем мъничко, но безкрайно ценно ...

не вякое злато сияе, но златото на дракона свети. макар и не със собствена светлина. на връх купчината, където драконът спи има малка кристална кутийка. той я е затиснал между лапите си и е положил глава върху нея. отвътре е натъпкана с черно кадифе, но това което кадифето загръща и пази от нараняване свети така силно, че то изглежда почти нематериално прозрачно. това е източникът на светлина, който кара цялото съкровище да сияе, самата кристална кутийка изглежда като изтъкана от жив огън ...

и това наистина е така. драконът не смее да погледне вътре, затова е сложил и черно кадифе, но то не помага особено. всеки път когато неволно се загледа вижда живия огън вътре и образа на онази, от която го открадна, гърчещ се сред пламъците му ... той не е забравил нищо. още помни как я издебна и в нейно отсъствие отмъкна силата й. драконът знае, че огънят няма да е вечен, че тя гори в него, и той ще живее докато живее и тя. и това е единственото нещо от което го е страх ...

защото живият огън го е оковал, той няма нужда да бъде пазен и охраняван. но драконът вече е негов роб. живият огън бе последното нещо, което добави към имането си. и заради него извърши най-големите жестокости. драконът отдавна вече не грабителства, затворил се е в замъка си и живее единствено с желанието да погълне колкото се може повече от светлината и топлината на огъня, те са по силни и проникващи и от тези на огнедишащата планина на която е кацнал замъкът му.

но не може да ги опази само за себе си. те се промъкват на вън и превръщат пустинните му мрачни владения в зелен рай. а той не усеща нищичко от живителната им сила. някой ден, когато пламъкът угасне, и драконът ще угасне заедно с него, всичкото му злато ще престане да свети, и замъкът, владенията, и целият му свят ще си станат отново грозни и отблъскващи каквито си бяха. а самият дракон ще бъде просто купчина непотребни люспи ...

затова дори в съня си, така здраво е хванал своя живот в лапи. опашката му бие конвулсивно с острия си шип каменните плочи на пода. а той отново сънува, че когато се събуди ще е безсмъртен, че отново ще лети и увеличава съкровището си ... а когато се събуди отново ще установи, че вече всичко е ограбено, сринато и изпепелено ... че единственият живот наоколо е резултат от действието на тази непонятна сила ... живият пламък ...

... и че живият пламък е изчезнал !!!



... един бял гарван лети бързо, стискайки внимателно в човка малка перличка. тя не може да го ослепи нито изгори, неговата белота отразява всичко и й го връща удвоено. той лети над гората, онази гора, от която още никой не се е върнал ... отвъд непрогледния мрак и труднопроходимите трънаци ...

Ami ne iskam da se mestq, ne mi haresva tam! Iskam da sym si tuk, tuk mi haresva, tuk! Ostavam.

Дълго седях из ръжта, в полето си... в останките на Фангориат, в пустинята, която остана след него. Седях си в тревата, усмихвайки се пусто... виждали ли сте пуста усмивка? Сякаш вси4ко е изцедено от нея, вси4ко... Така се усмихвах... все едно оплаквах детето си; а това си е загуба, която се равнява в очите ми на загубата на дете...
Слушах вятъра... гледах вълните на морето си... класовете на ръжта се привеждат надолу... после се изправят, сякаш нищо не е било... от търкането се получава много особен звук, много особен... наслада за ушите ми, които в другия свят, в света на воина се наслушаха на крясъци и стонове... Сега си стоях в залеза, това е. Мълчаливите ми сълзи бяха пресъхнали... полето спря да се разширява...

Чакам. Чакам. Чакам.

Какво чакаш, дете?
Трябва да стана. Трябва да продължа. Трябва да намеря това, което... което загубих...което си отнех сама от себе си... да намеря светлината си някакси, знам, че съм болна, но съм сигурна, че тази светлина... просто... има я, знам че я има, знам. Вярвам в нея. Ако не вярвах, досега да се бях разсипала като света ми...

Станах.
Станах.
Станах от ръжта... някакси. Станах и тръгнах. Не знаех накъде, но трябваше да се движа, трябваше. W koq posoka da se otprawq? Kogato stoi[ w sredata na ogromno pole i horizonta se sliwa с ръжта... тогава какво? Накъде да се отправя?
Тръгнах към слънцето, исках да се стопля... треперя цялата, нямам сила... едва крача, едва... както днес, по улиците на Търново... имам чувство, че просто ще се свлека... но знам, че волята ми е в повече, 4е не бих го направила това... да покажа слабост? Пфу! Никаква слабост, никаква... ще се движиш, аледар, ако ще да трябва да те дърпам, разбра ли, малката?
Тръгнах към слънцето... тялото ми се обля в светлина, в кръв... небесна кръв; но аз не се уплаших, нямаше как. От какво бих могла да се уплаша, щом съм мъртва? От ръжта можах да изляза само мъртва... само мъртва. Движа се безшумно сред стъблата като сянка; сянка... черна сянка. Движа се бавно, препъвайки се... крачка след крачка... но не спирам... инат, винаги съм била инат...
Полето има край, може би. Два края има. Чак сега го рабрах това за двата края...
На единия край...

Край първи...

Седя на пода на банята; малка и тъмна баня, без удобства... крушка от 40 вата... мъждукаща. Капеща вода.
Коленете ми са обгърнали легена, дига се лека пара, съвсем лека... водата вътре в легена е топла, с температурата на кръвта ми...
Седя си... и се усмихвам. Малко демонично изглеждам... може би, не знам, не мога да се видя отстрани.
Студено ми става, подът е циментов... не ми е удобно, никак даже... но знам, че скоро няма да ми пука.
Вдигам шишето... почти съм го изпразнила. Това беше първото ми питие, съвсем първото... досега не съм опитвала алкохол, дори и бира... особено пък бира:((... отпивам от парещата жълта течност, една глътка само; лицето ми се свива от болка, гърлото ми протестира... а топлината се спуска по гърдите ми.
Събрах смелост. Най-сетне! Няма да съм мижитурка повече, няма! Ще умра така, както аз искам...
Вдигам ножа... остър е, това ми харесва; винаги съм обичала оръжията, какво пък толкова; знам, това не съответства на представите ви за женски интереси, ама не ми пука. Ножа... да не се разсейвам, ножа... опипвам с пръст острието... усмихвам се. Това май съм го правила и преди, знаеш ли... само че по друг начин... жалко за усилията, напразно... тогава не успях... ама сега...
Хващам го решително, няма какво повече да се колебая. Прекарвам го бързо ( така по-малко боли, като е бързо) през едната китка... после през другата. Болката ме прерязва... не спирам, не мога да спра до тук... потапям ръцете си във водата, така... така кръвта тече по-бързо, изтича по-бързо... водата червенее... става мътна...
Коленете ми отслабват натиска... нещо... става ми... толкова въздушно... та... аз.... аз.... тласъците... сърцето ми се превръща в мой убиец, защото равномерно изтласква кръвта ми... помпичката се самоубива... болката пуслира, пулсира... първо ме влудяваше тази болка, сега не ми пука вече... и защо ли трябва да ми пука... убивам един труп, който не е способен нито да обича, нито да мрази... или по-точно обича всички еднакво... някои хора не могат да се примирят с това... че трябва да... болката... не я чувствам вече... изтича с кръвта ми...
БОЖЕ, КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИВА

не мога да мисля... само... гледам... кървавата вода... аз...

аз...

Мога да опитам и с диазепамите... макар 4е това е лекарсвото, което мразя най-много.
Ако го смеся с достатъ4но коли4ество алкохол, ще отплувам. Въпросът е в дозировката... не знам колко ще ми трябва. Може да съм болна, ама... същото това тяло е плувало две хиляди метра... така че не бива да го подценявам.
Може би ще е редно да подпитам майка си по някакъв начин,.... само че тя няма да иска да ми каже, познава ме, знае... баба си не мога да питам, тя ми е чела книгата... мога да опитам да го изчета отнякъде, медицински книги вкъщи има бол... ама... там едва ли ще пише, какво количество десет милиграмови диазепани ще са необходими за да отправят директно в отвъдното един 60 и няколко килограмов плувец...

Прибирам се в гетото... нисък и разплут във вси4ки посоки блок... 4етириетажен, на места двуетажен... чудо на съвременната архитектура... влизам през главния вход, подминавам равнодушно надписа, изискващ пропуски... поглеждам към пощенската кутия; знам, че няма кой да ми пише реално, не е както миналата година... но по навик поглеждам, може пък Марин да се е излъгал да ми пусне нещо... макар 4е и него съдбата го завъртя; наложи му се да прекъсне, а е интелигентен, гениален даже... много си го обичам него,не знам защо... а дори забравих рождения му ден, забравих го... може би защото той не ми помогна... през зимата... пуснах му маил, просих за помощ, а той не отвърна... и аз се отказах да прося за помощ вече,отказах се.
Зелени, унило зелени коридори... наляво, наляво, надолу, надясно, наляво, стълби, надясно, моя коридор, тук живея вече втора година... отключвам... след като половин час съм ровила из раницата си за връзката... влизам в апартамента; моята стая е отсреща. Влизам и почвам да се събличам... хвърлям си дрехите по земята, не ми се слу4ва често, но ми се случва... дънки, блуза... нахлузвам ризата си и се хвърлям в леглото... късно е, но в стаята е светло - точно отсреща е уличната лампа, свети директно през прозореца.
Тишина. Сесия е, хората учат... а които са свършили, са се изнесли. Само отсреща, в другия блок, някакъв мъжне е спрял да пие от десет дни, пуска една и съща музика... зле му е, усещам го. Понякога се изкушавам да отида при него, да почукам на вратата му и да му кажа - стига, моля те, стига... спри да се унищожаваш, кажи ми, какво е станало? да го накарам да се изплаче, може би, защото той от това има нужда...
опитвам се да затворя очи, мисля си за един приятел... не знам защо се сетих за него; в коридорас почва да се шумоли... имаме мишки. Съквартирантките ми много се шашкаха отначало, пищяха, протестираха... на мен никога не ми е пукало. Даже по Коледа, когатоостанах сама в целия блок... останах сама с мишките. Тя една от тях умря от глад... тогава въобще неядях, седмица кошът беше празен... влизам в тоалетната и я виждам, легнала на едната си страна... не знаех, че мишките имат розови лапички... доплака ми се и се обвиних, че не съм я нахранила... голямо говедо съм...
не святкам лампи... за какво ми е? Виждам нощем като звяр, това ще е от сините очи, те били виждали по-добре на тъмно... лежа в това огромно легло и мисля... мисля.... мисля...
Ако произнеса необходимата фраза, ще попадна във Фангориат... фразата е... Коя е Аледар

Беше толкова отдавна... не си спомням даже майка си... умряла е... отдавна... след като е родила сестра ми... чувала съм за нея от прислугата; студена жена била... студена, не показвала никакви емоции... Баща ми често ме гледа странно, затова знам, че много приличам на нея... а на баща си не приличам въобще. Аз - тъмноока, тъмнокоса... той светъл, синеок...
Питах го, защо са ме нарекли Аледар; не е това обичайно име за Армания, не е. А той ме погали по косата и някакъв облак се плъзна по лицето му; този облак се появяваше винаги, когато се сещаше за Дона, майка ми. Каза ми - майка ти така пожела, дете. Повече не съм го питала, макар че още не знам, какво означава Аледар.
Глезиха ме доста - все пак аз бях наследникът на трона; прислугата ми се подмазваше, а аз ставах под това вредно за едно дете влияние все по-безцеремонна и груба. Не исках да се подчинявам на никой; възпитателите ми не можеха дълго да запазят работата си - правех беля след беля и нищо и никой не можеше да ме обуздава.
Винаги съм си била малко странна... предпо4итах мъжките игри, мечовете, лъковете... с това се занимавах цял ден, докато сред народа плъзна слух, че си няма принцеса, а принц. Тези слухове ми бяха много приятни; станах още по-луда и буйна, баща ми само клатеше глава, четеше ми по някое конско, но не можеше да ми влияе. Сестра ми, Наирена, си беше моми4енце, което се играе с кукли... кукли, които аз обожавах да обезобразявам.
когато навърших 16 години, баща ми реши да ме даде на обучение... билкарство, ле4ителство, магии... бродерии и етикет, родословия и легенди... история на Армания... нищо не усвоих... не исках.

... chaka da byde uspokoeno
a az da polucha edin otgowor (no towa utre:)
ne ni razocharowaj :)))

Спомням си часовете по магия...
Ариан Мага се е надвесил над мен и ми дудне нещо в ухото... а аз гледам навън през прозореца на кулата... мисля си за контузията на коня си, нещо куцаше сутринта...
-- Аледар!!!!-- стряска ме той.--Събудете се, мадам!!! Важно е да усвоите това, защо не внимавате?
-- За какво ми е да знам как да превръщам муха в сребърна лъжица? -- питам недоумяващо, разбудена от воплите му.
-- Принесо, това го правихме в4ера... сега ви у4а как да говорите със змиите... Не ме ли слушахте, цял 4ас ви обяснявам!!!
-- Ъъъъ... Не ми се слуша така или иначе. Отивам в конюшните....
излизам от стаята, която е затрупана с шишета, книги, оръжия, кожи, рисунки, подправки, бурканчета, вълшебни предмети... Чувам гласа на Ариан Мага как се носи след мен.... щял да каже на баща ми, дрън-дрън... представям си, как му трепери брадата чак от възмущение... Нашият дворцов Маг... негово Магьосничество 2 степен маг на Армания... старчето...

Баща ми никога не ме е насилвал... остави ме да раста на свобода; може би защото твърде рано разбра, че не може да ме удържи. А аз рано разбрах, че ако някой се опита да ме върже, ще ме загуби; така и ставаше нататък из живота ми. Места, хора, чувства - не обичам нищо да ме връзва. Почувствам ли се обездвижена, започвам да гасна...
та живеех си безгрижно до 16-тата си година. Тогава баща ми започна да се оглежда за принцове... да ме задомява демек. Ама как можеш да задомиш вятъра? Напразно плаках и му се молих, казвах му, че не искам, не искам, рано ми е. А той вика - спокойно, само ще те сгодя... пък сватбата шще я направим след две години, след три... ще се опознаете с него, всичко ще е наред. Аледар, вика ми, това царство се нуждае от мъжка ръка... а и теб като те гледам, ти трябва някой да те обуздава...
А аз се запънах - не та не! Да ме обуздава? Аз да не съм кобила!

Нещата обаче излязоха извън контрол. Баща ми стана непреклонен; не знам откъде черпеше тази сила да ми заповядва по този начин... а аз се дърпах.
В замъка ни започнаха да прииждат разни мъже... млади и стари, красиви и грозни, бедни и богати. Аледар беше като на продан - прием след прием седях до баща си, от лявата му страна... в женски дрехи, никакви конюшни вече...

Огромна приемна зала, залата на Армания. Безброй ухилени лица, лицата на гостите.... ''принцесо, колко сте красива''... ''принцесо, вие сте звезда''... бля-бля, глупости. Стоя и гледам все по-мрачно с тайната надежда, че ще ги откажа от това да ме ухажват така гнусно и престорено... като всяка жена исках да бъда оценена заради това, което съм, а не заради... трона.
Груба съм; на всеки комплимент отговарям с полуобида; iroнизирам, а те ми се мазнят... baща ми гледа благосклонно; аз се муся и дърпам гневно краищата на скъпата си дреха; хапя си устните... омръзнало ми е да ме оглеждат вече... спомних си за Ариан Мага... сега си спомних с умиление за него, той наистина искаше да ме научи нещо... и никога не се е държал подмазвачески, искаше да си свърши работата, а аз му се качих на главата...

Na последната вечер от пира... баща ми обяви годежа... с принца на Хараде... хубав момък, само дето... като ме докосна... като ме хвана за ръка... и ми стана неприятно... дръпнах я, а той се направи, че не разбира, и пак стисна ръката ми в изпотената си dlan...
Ядосах се.
Същата ве4ер...
Същата ве4ер заминах.

А все пак ще ми липсва тази стая... две години живях в нея. а утре... утре ще й кажа сбогом и никога повече няма да прекрача прага й. Стаята, в която обичах. Стаята, в която мразех. Стаята, в която крещах. Стаята, в която пях от болка. Стаята, в която прекарах в самота две нови години и две коледи - 2000 и 2001; тук се запознах с нови хора; тук се гневих; тук мислех и написах книгата си.
Стаята с розови тапети... три легла, два стола, две бюра; две етажерки.
Тук живях две години.
Две години самота... нямаше ли такава книга - 100 години самота?
Малко са ми значи две години, малко. Заслужавам... инфинити години самота.

Утре ве4ерта... или в понеделник... тогава ще изнеса остатъците от багажа си.
И ще замина към полето, милото ми поле, родното ми горнотракийско поле... знаеш ли, като гледам през прозореца... жита... жита...

Ще спя за последна нощ в леглото си... без завивки, ей тъй, на матрака... ще заспивам с о4и, втрен4ени в отблясъците на лампата... на външната лампа...
Боли ме, много ме боли... миналата година не беше така май, по-лесно я преживях раздялата. А тази година ми се струва, че никога повече няма да се върна тук... никога... никога...

Втурнах се вихрено в стаята си в източната куличка... завъртях се около себе си, огледах се... каво да взема, в името на Дракона? Не знам какво... всичко ми е ценно, всичко ми е важнно, всичко... как да избера...
Взех малко пари... взех лъка си, стрелите си от тръстикови стъбла... преоблякох се, хвърлих гневно роклята си на земята, стъпках я даже...

Мечът ми... мечът ми... Феарад, меча ми... изваждам го от ножницата... този ме беше изработен заради мен от майстора-ковач Килен... най-добрият от най-добрите... Искри с нежен блясък в тъмната ми стая; размахах го, той свисти, грее...
Тичам леко през дългите коридори, не искам, не мога да остана тук, за да стана нечия робиня... не давам да ме връзват, не давам! Промъквам се през стражите, замъкът е заспал, тихо е... не чувам стъпките си, безшумна съм... слизам през тайното стълбище, което ми показа Ариан Мага... отвъзрзвам коня си, прилепям се към топлия му гръб... галя го леко, не искам да ме издаде с пръхтенето... слагам длан на ноздрите му, за да не цвили...

Зарязвам всичко. Това не е моят живот, не мога да продължавам така.

грешка беше, че изоставих така семейството си. Грешка беше, че зарязах сестра си; грешка беше, че не помислих за баща си.
В главата ми тогава бушуваше гневът... не можех да мисля правилно; пък и бях едно разглезено 16-годишно дете, което не знае какво иска и защо го иска. Едно знам - желаех да нараня баща си, да го накарам да ме забележи, оцени; да разбере, че съм пораснала, че не съм дете; а бях дете. Дете, което не знае накъде се е отправило в тази нощ на странни мисли и чувства.

Яздех в нощта, усмихвайки се на луната. Къде отивах? Не знам. Не исках да знам. Кога щях да се върна, щях ли да се върна въобще? И това не знам.

Просто яздех в нощта; ни]o ne me interesuwashe.

Otiwam na lunata. dwija se po lunniq pyt, oseqn sys zvezdi... ostavqm praha im da se vplita s kosite mi...

Коя е Аледар?

Geto ne geto... zarqzah go. Kakto zarqzvam vsi4ko cenno v jivota si... ili moje bi to me zarqzva, znam li... ne se zamislqm nad tozi vypros... za tova, koe koj i kogo izostavq... az li izostavih staqta si, ili tq men?
Moje bi i dvete... v na4aloto na godinata... kogato smqtah, 4e shte ima nqkakva promqna v jivota mi... a inspektorkata kazva... imame tuk edna hubava staq, slyn4eva... i kazva nomera i... shtqh da padna napravo.... kakyv kysmet, vtora godina syshtata staq!!! I to bez da sym go pojelala.
Togava si kazah - tova e sydba... minalata godina... ne sym porasnala, ne sym progresirala... i za nakazanie... me vyrnaha v syshtata staq, za da moga da si popravq greshkite.
I ako tazi godina ne sym gi popravila... sledvashtata godina pak shte sym v syshtata staq. Ponqkoga se vijdam sledvashtite hilqda godini vse tam... zashtoto ne sym si popravila greshkata...
A istoriqta s Vesela opredeleno mi teji oshte... stranno.

Mislq si vse pak, 4e progresirah... moje bi.... sledvashtata godina shte sym v druga staq.

Aledar~

Ako se polu4i, sledvashtata godina shte sym v edini4ka... Staq s edno leglo, 3 na 2.5 metra... i syvsem shte poiveq. Moje bi zashtoto tazi godina vse pak mi se nalagashe da syjitelstvam nqkaksi s oshte 5 momi4eta... no sega... shte sym sama... a imaiki predvid, 4e az ne izlizam... samo na u4ilishte... heh, veselo shte stane... 9 meseca myl4anie...

Mislq, 4e tova nqma da mi se otrazi mnogo dobre.

Kak zvu4i samo...
Predi nqkolko godini, 1999... prez proletta mi se vijdashe, 4e pove4e nikoga nqma da vidq tova... dyrvetata de. I nqkaksi mu se naslajdavah. Dali zashtoto beshe krasivo... ili zashtoto... zashtoto beshe posledno? Ne znam.

Яздех през нощта цяла нощ... нощ дълга и светла... заради пълнолунието. А пълнолунието винаги ми е действало по странен начин, още от дете. Тогава старите хора казват - Драконът се преоблича, а в момента на пълната луна - тогава можем да видим сърцето му. Може би ако ме бяха сгодили в друга нощ, щях да приема съдбата си и всичко щеше да протече по разли4ен на4ин...
Не знаех накъде отивам... не бях уморена, във вените ми течеше лунния огън... исках да... исках да живея далеч от всички лицемерия... от подмазвачеството на околните... омръзнало ми беше да се преструвам...
....малко ми остава, не искам да се преструвам....

Изгря слънцето, първото слънце на новата ми свобода. Усмихнах му се... отдавна не бях виждала изгрев, все се успивах... но този ден... видях го и се влюбих в него.
Знаех, че ще ме търсят, затова избирах обиколни пътища. На няколко пъти едва успявах да свърна в храстите - около мен прехвърчаха отряди... от кралските отряди, познавам им униформата - сините наметала се веят... А после... после се загубих. Пак бях свърнала от пътя, но реших да заобиколя... и по едно време се усетих, че се движа направо из гората, без път; клонаците ставаха все по-дебели, сенките - все по-гъсти... помислих си да се върна, но си казах - за какво ми е да се връщам на пътя? Тук съм в безопасност, едва ли отрядите ще навлязат в горите. Горите в Армания са на почит, но хората избягват да влизат там заради тролите... носят се слухове, че тролите не са изтребени, че все още дебнат. Бях нащрек... не ми се занимаваше с тези същества в момента.

Без пътеки... Защо винаги се движа без пътеки? Светлината съвсем из4езна, появиха се скали... сумрак. Може и да съм била смела някога, в дома на баща си... но сега се налагаше да докажа смелостта си. Продължих да яздя.
И тогава се спусна мъгла.
Внезапно всичко се покри с белота... не можех да се ориентирам, не виждах нищо. Не беше това обикновена мъгла в това есенно утро... беше от онези мъгли, които се спускат за заблуда на пътуващите. С такава мъгла се крият вълшебните същества, които не ни обичат нас, хората... Помислих си дали да спра, но си спомних, какво ми беше казвал Ариан - никога да не се спира в мъглата... А аз спрях в най-гъстата мъгла...... затова реших да не спирам. Оставих коня си да ме води, доверих се на инстинкта му. Ръката ми хвана Феарад, меча...
Конят ми направи още една крачка... и мъглата из4езна.
Поляна.
А на поляната спеше Дракон.
Драконът на Армания.

Той просто си лежеше там... в локва синя кръв.
Лежеше и дишаше бавно. От дъха му се повдигаха малки смерчове от прах... защото главата му беше забита в земята.
Скочих от гърба на коня... А Драконът отвори очи и в тях видях такава мъка, такава болка... и страх... той гледаше Феарад и очите му... очите му бяха изпълнени с тих ужас... както когато той се приближаваше и аз бях в ужас......
-- Не се приближавай, дете... -- каза той хрипливо... Опитвах се да си припомня всичко, което знаех за драконите... а то беше малко... горкият Ариан, къде си сега, когато имам нужда от теб?...все става така......
-- Какво се е случило?-- попитах тихо. -- Кой ти го направи?
-- Не си ли чувала за Риман?-- опита се да се засмее той, но вместо смях се закашля и цялото му тяло се сви от болка... В гърдите му беше забита стрела, огромна стрела.
Тогава почувствах... отдавна не бях чувствала нещо положително; почувствах болка... болеше ме неговата болка. За пръв път чувствах нещо към някой друг.
Направих една крачка напред, забравих страха си... до Дракона изглеждах толкова малка... А той, дори и ранен, си беше страховит...
-- А ти... Аледар... Аледар, нали?-- прошепна той.
-- Как позна?
-- Защо тръгна, мила? Знаеш ли какво те чака? -- гледа ме, все едно че прониква в съзнанието ми...
-- Не, не знам. Не ме и интересува. ....И мен не ме интересува.......
-- Защо изостави семейството си? -- пита той настоятелно. -- Кажи ми.
-- Не можех да живея така повече, не можех... ...не мога, не мога......
-- Ти си едно разглезено дете, Аледар... -- поклаща той глава, макар че я е повдигнал едва едва над земята...---Ох...,--простена той съвсем по човешки... --Умирам, умирам!-- извика той с цялата енергия, останала в тялото му. Крилете му потрепериха от болката.
--Моля те, кажи ми с какво да ти помогна, кажи ми... -- изпаднах в паника, не понасям да гледам чужда болка...
Но той не ме слушаше...
Изведнъж се състредоточи, очите му светнаха...
-- Запомни това име, Аледар - Риман. Риман, убиецът на Дракони. Риман -тиранинът. Маи... все пак не си чак толкова разглезена, колкото смятах... искаш да ми помогнеш... ще ти подаря нещо, Аледар...

Драконът се надигна.

-- Ще полу4иш нещо... което не си искала. Всеки човек някой ден губи пътя си; особено за нещата, които са душата му. Виждам очите ти, аледар... черни са като небето в нощта... Гледай очите си... колкото повече се приближаваш до това, което трябва да си... толкова по-светли ще стават очите ти... толкова повече ще се променяш външно... това мога само да ти дам - посока и път, Аледар... сега не ме разбираш, но ще видиш, че съм ти дала едновременно най-големия дар и най-голямото проклятие...
Люспестата му лапа се притисна до раната... опашката му се впи в земята...
--Аледар, бъди достойна за името си... -- простена той. -- Търси Фангориат, Аледар.

Цялата треперех.. не можех да го гледам как умира, хвърлих се на коня си... и го пришпорих жестоко...

но подаръкът остана в мен

Едно време една от паролите ми беше - същата съм. После я промених на въпрос - същата ли съм или не съм?
Същата спрямо какво? Това е въпросът.
едно време, спомням си, исках да стана жена. Въпросът не се свежда до секс, хех, както си мислят повечето хора... свежда се до усещане. Ей така, да се чувстваш с определен пол... имаше период, в който можех само да се моля - жена или мъж, или каквото и да е, само да не е това... статукво. Равновесие между несравними неща.
Но молитвите ми не се сбъднаха... не можах да се трогна, защото всичко се свежда до това да успея да се птрогна самата себе си и да си наложа нещо. Да съм жена например. Защо ли се замислих за това? Ne znam, ej taka mi hrumna... като четох днес едно писмо... за желанието общо взето... и ми стана неприятно, защотот усещам, че пак лъжа.. мамя хората някакси.
А не искам. Не съм виновна, че не се получава това женското, колкото и да се напрягам, не мога да го доизмайсторя. Все едно си ми връчил мотика - признавам, не мога да работя с нея. Е, някой на шега ми е дал странно тяло, с което също не мога да се сработя... Гневно поглеждам нагоре и се мръщя... бахти прекарването, хех.

Седях си в автобуса и се опитвах да си внуша, че никой не седи до мен. Ама седеше. Жена при това, а в съзнанието си го свързвам с още по-неприятни емоции. Опитвам се да се свия на седалката си, затварям очи. Повтарям си - заспи, заспи, моля те, заспи, Али... И заспивам, мозъкът ми е трениран, а в момента не искам нищо сруго освен да спя, да съм на сигурно място. Сигурността е моята мечта, нещо, което винаги ми се е изплъзвало. Как ми се иска някой да ми дари сигурност, минимална сигурност... W zamqna dawam sebe si...
макар че не се притежавам. Това означаваше единият цитат на латински - nemo dat qoud non habet - никой не може да продаде това, което няма...
Та за докосването... омръзна ми вече, и се чудя как ли садистично да процедирам със себе си... Може би трябва да стана политик... така поне ще ми се налага да подавам много пъти на ден ръка...
Само че стана ли политик, край на мечтите за Фангориат.

знаеш че те чета
ама тъй както пишеш в трето лице ...
на кого и за кого всъщност пишеш?

Пътувах седмица... седмица през горите, през реките, през планината... бих се с троли, скарах се с вещица, загубих Феарад, меча си, после го намерих... Яздех по цял ден, докато тялото ми ме болеше до смърт. Всяко движение на коня ми ме нараняваше; ръцете ми се израниха от юздите...
боже, колко съм уморена само...

само едно се чудех - бях ли прекосила границата или не?
Границата с Фангория, забранената страна... само легенди се чуваха за нея, но никой не я беше посещавал от години, а който се опиташе да я посети, не се завръщаше.
Кога станах некрофил?
Фангория отдавна привличаше вниманието и любопитството ми... с детска наивност смятах, че именно аз ще разкрия тайните й. Затова упорито продължих да яздя на север, на север... Енигматичният север на неразгадани мистерии, как звучи само. Но истината беше само една - никой не знаеше какво става във Фангория от десетилетия... Спомних си, какво каза баща ми - дори не се знае името на владетеля... никой не е успял да излезе от тази страна, нито да влезе в нея. Това означаваше за мен само едно - това ще е раят, щом никой не иска да го изостави.
Винаги съм търсела Рая, все едно под каква форма се е трансформирал...

Може би там щях да открия... интересни занимания за едно разглезено царско чедо... ... може би щях да открия себе си...

или да си се вживявам в ролята на бостанското плашило във виртуалното поле на клубчетата дето прогонва виртуланите гарги от виртуалния посев?

пиша единствено и само за себе си. Ако някой иска да чете - да чете, мен това не ме засяга.
Провали се, Им.

ala se prowalih mnogo mnogo otdawana
i to sreshtu dosta po slab protiwnik

kolkoto do razqsnenieto, blagodarq, neobhodimo beshe

Тогава гората оредя.
Не можех да се изхранвам с лов вече... животните изчезнаха, срещаха се само някакви неядливи и жилави гущери. Само коня ми успявашв да се нахрани с буренаците... а аз гладувах...
гладувах...

После изчезна и последната растителност и започнаха пясъците. Безкрайни пясъци, които се сливат с хоризонта...
Продължих, когато ми свършиха последните запаси от храна.
Продължих, когато ми свърши водата.
Продължих, след като установих, че всяка дюна разкрива нова дюна.

Оазиси няма.
Жажда.
Знаете ли какво е жажда?

Тогава бях в болницата... наместваха ми ключицата след катастрофата, била съм под упойка... и ми забраниха да пия за повече от 24 часа. щях да загина от жажда... И ако тогава дяволът ми се беше появил, щях да му извикам - взимай я, взимай! Разменям я (душата де) срещу чаша вода!

И тогава конят ми падна. А аз излетях от гърба му и забих главата си в пясъка... прекатурих се няколко птъти, легнах... и заплаках.
Заплаках без сълзи, защото бях загубила предишния си живот безвъзвратно. Чак сега го осъзнах това... със смъртта на коня ми, който можеше да угасне тихо в кралските конюшни... а сега щеше по моя вина да стане плячка на лешоядите... Плачех, опитвйки се твърдоглаво да изплюя пясъка, дребния и остър пясък, който бях нагълтала при падането си... zatwarqh o]i, struwa[e ми се, че ще ослепея от блясъка на тази пустош...

Сянка... исках сянка.
Отказах се. Легнах на земята и се отказах.

провали се, защото беше самонадеян.

kogato ne e ostanalo na kakwo drugo da se nadqwash
i mojesh da se nadqwash samo na sebe si
skoro i ti shte stugnesh do nego, ne pribyrzwaj

горкият... защо се опитваш да се заблуждаваш, че разбираш и знаеш какво става? Кого се опитваш да лъжеш? Себе си май, детенце.

а аз не обичам да го правя

Така лежах в пясъка, без да мога да открия сили в тялото си просто да стана... слънцето ме изгаряше, изгаряше очите ми, въпреки че бяха затворени.... светлината проникваше през клепачите, причиняваше ми болка...
Тогава чух нещо.
Чух някакъв отвратителен крясък, отворих очи..
И ги видях как кръжат над мен.
Лешоядите.
Само чакат да се отпусна...


Така ви възприемам понякога... като лешояди, които ме дебнат... параноя някаква, предполагам...

И си казах - как така ще ставам плячка на едни грозни птици? Ето ги, вият се около мен, аз съм храната им! Но са подценили... ината...
Тюююю, стига летете! Стига протягайте клюнове! Труп съм, знам, но ме оставете да ... да се оттегля с някакво достойнство, без да ми гра4ите...

Станах. Станах и продължих.
С налудничава крачка се отправих на север, даже не се обърнах да погледна коня си, любимеца си... нещо се беше счупило в мен, не знам какво.

и ще се заповтарям още повече... приеми си поражението.
и не ме критикувай.
и не ме коментирай.

за първото - забрави
а другите две така или иначе не ги правя

Душата ми е кален стон, изхвърлен сред тъмата;
сърцето ми е черен кон, препускащ из мъглата...
и няма милост, няма ров - мъката си да захвърля;
и няма радост, няма зов - сърцето си аз ще изтръгна...

Малко странно ми е чувството за хумор...
В момента се смея например.
И колкото по-гадно ми става, толкова повече се смея.
И този път не е истерия - истерия ме лови в други ситуации.

На това му се вика смях през сълзи.

стига толкова
само дето не разбрах кое и е лошо на самонадеяността ...

maitapche sis:)))))



"zabavliavash" se tuk v koprivshtica?
heh...
a az ne se zabavliavah.. pone na povecheto postingi..
tajno mi beshe...

drugi pak biaha neveroiatno obaiatelni.. za men..
haresa mi sveta ti... i .. se nadiavam da go postroish... nanovo..
mislia che shte uspeesh...
vervam v teb! [nikoga seriozna:)]
e.. ne e sveta koito bih postroila za sebe si..
no nekak si... e prosto..
tochno tvoi...
tolkova tvoi..aledaren...
ne moga da si predstavia drug da e princesata v nego:))
princesa.. ne princ:)))...

ne mislia che imash nujda ot men tochno.. naistina..
a moje bi i ne me tarsish... znam li..
no vse pak sam tuk zashtoto ti mi kaza...

nishto ne moga da ti dam Ali
no moga da polucha mnogo ot teb..
i go poluchavam v momenta..
moga da te obicham. naistina.
moga i da te gledam v zahlas... i zaplesnato..:)))
no ne bih mogla da ti sazdam jelanie za pobeda....
v bitkata koiato sega vodish...

vseki si ima paralelen sviat...da kaja pochti vseki... i da dopalnia: taka mislia, moje i da ne e verno:))
az sashto si go imam..
i bih mogla da ti razkaja za nego... no nema da ti haresa..
parvo: tvarde dalech e ot tvoita sashtnost...
vtoro: i da iskam mai ne bih mogla da go opisha:)).. kuca mi sposobnostta za izraziavane:(
pri teb e v izlishak... vazhishtavam ti se za tova...


btw...
nema da zadavam vaprosi:)))
zashtoto tova koeto iskah da znam za teb...
koeto mi e nujno da znam za teb..
veche go..


p.s. koprivshtica e tochno do liubimia mi klub:))))
govoria za padashtoto meniu...
basi.. kade si se skrila!!!:)))

i az te obi4am, sis. naistina. ne znam kakvo ti davam... dano e neshti4ko pone.

Не знам накъде вървях... нито защо.
Просто вървях.

така вървя реално, в реалиите, без да знам защо... и накъде. Просто вървя.

Dюните нямаха край...
Толкова съм загубена в момента... загубих семейство... загубих дом... загубих себе си... какво ми остава да загубя?
Но вървях.

Сега и това не правя.

Пейзажът не се променяше; пясъци. Пясъци без край.
И тогава го чух.
Чух шума на реката.
Река в пустинята... Паднах на колене и благодарих на Дракона... запълзях в посока на шума, без да обръщам внимание на разранените си колене; пих до изнемога, стомахът ми не можа да го понесе, разбунтува се. Така си и стоях, присвита на две на брега на незнайна жълта река... легнах по корем и се вгледах в отражението си. Стопено лице... имала съм била скули даже, пък аз да не знам... и очите... черни като два въглена... без блясък, без живот.
От другата страа на реката видях село... много далече ми се видя, но мирисът на дим и на хляб достигна до ноздюрдите ми. Без да помисля дори се хвърлих напред, в реката.

... си и представа..
колко ми се иска,
това, което казваш.. да е истина...

защото пат познава Али...
Али не познава пат...

но.. казваш 'аз обичам всички"
е.. това значи, че и мен...
мда...
винаги съм мислила: всички=никой..<=> неосъзнато лицемерие
дано.. заради предствата ми за теб...
равенството/еквивалентността.. не е вярно...

сис, намери място и за мен в твоя свят:))
нака аз съм трола, който няма лоши намерения към теб:)))
да съм нещо дребно, вредно, но доброжелателно..
въпреки лошата си природа..
става ли?:)

Ти си ми сестра, в името на дракона!
И това не означава малко за мен!
Не те познавам... може и така да е. А може би те усщам. А може би много съм научила за теб.
Искаш да те обичам?
Обичам те. Искам да се срещнем... ако ти искаш. Това за мен не е малко, защото вече не се срещам с хора реално... и не говоря реално. Но ти едва ли ще искаш да се видим.
Избери си роля, сис. Мъжка, женска, добра, лоша роля - ще останеш завинаги в легендите на Фангориат.

mi i az iskam... dori da e s kachvane na glavata....

Не си спомням нищо след това... просто... плувах, борех се с останалите си сили, защото течението се оказа силно и ме повлече...
А реката сякаш не ме искаше, защото ме изплю на брега.
И загубих съзнание от удара...

Лежах на твърдата земя... опитвах се да помръдна, но не можех. И тогава чух познат звук; звук, който успя да се прокрадне сред мъглата в съзнанието ми. Колела на каруца... стъпки.
-- Не можем да го зарежем тук, -- каза единият глас умолително. Стъпките приближиха и някой ме подхвана внимателно. -- Жена е. Дали са започнали да използват и жени?
-- Че знам ли, -- промърмори другият. -- Горане, така или иначе не можем да я оставим. Чух, че тролите вилнеят в околията... Не ми се мисли, какво ще й направят, ако я намерят. Пък ако е засада.. досега да ни се бяха нахвърлили.
-- Тя е още дете, -- каза човекът, наречен Горан.
-- Вдигай я. Да ти помогна ли?
-- Не, ще се справя. Едва ли тежи много.
Но другият слезе от каруцата и се приближи. Опитвах се да отворя очи... някой отметна косата от очите ми...
-- Красива е... напомня ми... Все едно...-- каза мъжът, чието име така или иначе не чух.
Някой леко ме подхвана под коленете и под раменете... и ме притисна до себе си. Носеше ме внимателно. Почувствах топлината му и знаех, че съм на сигурно място... докато ме държи в ръцете си, докато ме притиска до гърдите си... почивка... почивка...

искам, искам да се срещнем:)
наистина.
но ме е страх..
разочарование...
уплаха..
незнание...
как ще се държим..
разговора.. за какво ще бъде?

ще приемеш ли мълчание от моя страна?
а дали ще мълча?.. или ще говоря глупости - моя запазена марка...
а ти ще се отдръпнеш ли?
скрито, но крайно..

страх, Али...

роля?.. нека да е средна..
какво значение има.. мъж?.. жена?.. животно?.. растение?..ТО

в Фангориат... нека да съм горско създание..
сливам се с горските цветове..
на оная гора... дето е трудно да я преминеш..
но нека да съм нещо.. което помага..
въпреки лошата си природа...
да стигнеш до онова място... живо и красиво, потока...
на което му липсва само ..... хех...
ти...

ти го получи..
с този медал отгоре..:)))

ako go mislish tolkova,verno nqma da mojem da govorim... v imeto na drakona:) A tozi izraz naistina go izpolzvam v real life vmesto 'za boga':)
shtom iskash, shte se vidim... no edva li shte e predi esenta... sega sym vyrzana tuk, trqbva da se lekuvam...:( a esenta mi se vijda... dale4:(

imash q rolqta, odobrena si... na kastinga... taka li mu se vika?

zabravih da ti pojelaq dobre doshla vyv Fangoriat:))

няма значение:)

някой път се чудя..
защо е това разграничение.. тук и там...
не е ли тук... реалност.... като там...
аз съм аз... тук- и там...
различието идва само от усещането за различието...
биде ли пренебрегнат този момент...
реалноста тук, става реалност - там..
на пейката..
пред сградата...
пред материалното...
пред визуалното...
пред ....

ми да...
разликата е само ....
тук - въображение за човека ...зад мислите
там- визуализиране на човека ...зад мислите...

хех.. объркано ми е...

просто...
трудно ми е да обясня...
срещаш някого... няма значение как...
и нещо в теб трепва.. и си негов...
когато стане това...
особено при мен...
страхувам се че не мога.. не заслужавам да го имам..

бе.... мисля, ако братлето беше тук...
щеше да осветли:)))
хех.... и него го обичам:)
а не го ознавам:))
обичам=в мислите ми е/сте...


бе... има ли значение..
аз сис.. за разлика от теб.. не само че знам какво е алкохол..
ми и пркалявам с него...
порок...
да!
колкото мога... и възможно най- пълно...

стига толкова...

айе сис.. до...

dobre zavarila!:)))

i az zabravih..

lekuvash?

bih iskala da mahna s magicheska prachka
i da zabravish znachenieto na dumata bolest..

Имам такива дни, в които не мога да се движа. Обикновено - още от сутринта ме обхваща нещо... и не мога да стана от леглото си. Лежа си сред разбунтуваните завивки, дърпам от гняв ръкавите си... и просто не мога да стана. Веднъж се разревах заради това, защото ми се налагаше да изляза, а просто не можех. Това беше в гетото... гледах вратата, тя беше / е точно срещу леглото ми... розовите тапети... тези тапети най ме дразнеха, бонбонено-безвкусно розово. Гледам си вратата и си казвам - ей сега на, ще стана! Ставай, Али! Ставай!
А не мога да мръдна. Може би защото подсъзнателно не искам... за какво ми е? Да се влея в потока от безизразни лица... безчувствени лица...
Веднъж заседнах така в един нет-клуб... за четири часа. Исках да стана, а не мога... срам ме е. Как да кажа на съседа си - моля те, ще ми помогнеш ли да стана?

Това сънувам - влакове. Може би защото при мен почти всичко е свързано с влаковете... студетски живот ако ме питате какво е, ще кажа - БДЖ. Любимият ми превозвач...
Тази нощ пътувах... от Търново на юг... а линията е затрупана в момента, затова ми се налагаше да пътувам с автобус през Хаин Боаз... а ми става лошо, затова заспивам още преди да съм напуснала Търново... само че в съня ми се движех по тази линия... седях си в коридора и в целия влак нямаше никой... много странно...

Сложи ме внимателно на дъските; седна до мен, усетих го. А аз все така не можех да помръдна, бях като скована. Дори и очите си не можех да отворя.
-- Да не е мъртва? -- попита мъжа. А ръката на другия, на Горан, се плъзна леко по врата ми...
-- Жива е... Жива е, хвала на Дракона!
-- Само дето, -- поколеба се другият,-- какво ще я правим? Не можем да я заведем в лагера, това ще е излишен риск. Трябва да я оставим в някое от селата наблизо... В Караен например. Там имаме верни хора.
-- Малко странно ми се вижда... младо момиче, само... ах!
-- Какво има, Горане?
-- Има меч, Леков. Има меч.
Каруцата спря рязко. Мечът ми досега беше прикрепен от вътрешната страна на дрехите ми, плащът го закриваше... Феарад за малко да ме удави, когато се опитвах да плувам...
Някой посегна да изтегли меча, усетих го. И отворих очи.
бяха ме сложили в средата на каруцата... До мен седеше мъж, този, който отговаряше на името Горан; тогава го видях за пръв път и образът му се запечата в паметта ми... ...сънувам го понякога, сънувам го... Красив е, красив... Не можех да откъсна поглед тогава... от очите му... поглъщаха ме...
-- Добро утро, мъничка,-- каза ми той и се усмихна. -- Как си?

За страха... за това ми се пише.
За страха....
За страха, който загубих.
За страха, който ме нападна.
най-големият ми страх - че ще ме изоставят. Още от дете го имам. Не знам как точно съм го получила... винаги ми се струваше, че родителите ми не ме искат и ще ме оставят някъде... ще ме подхвърлят един вид. Може би защото винаги съм живяла с мисълта, че не съм доброто дете, не съм това, което се изисква от мен. Дори са искали да съм момче... да имат двама сина, за какво им е било? Е, аз съм си дошла напук с друг пол... Така майка ми са я убеждавали няколко месеца, че ще има син, а накрая в родилното - ами... малка изненада, госпожо, имате дъщеря.
Друг страх...
Мисля в момента.
Беше ме страх от тъмното, но го преодолях.
Беше и още ме е страх от височини. Аз си знам, как го получих този страх. Като бях в трети клас, се обзаложих сама със себе си, че ще мога да вися само на ръце от прозореца на четвъртия етаж. Явно това е бил кошмарът ми... значи, хващам се за перваза... и провесвам крака. После увисвам.
Ако тогава някой беше влязъл в стаята, от стряскането щях да се изпусна, предполагам.
От този епизод получих страх от високото. Дори едва се качих на Балдуиновата кула в Търново. Помогна ми един курсант... първо ми взе якето, после раницата... и ме убеждаваше... може би защото не му подадох ръка, за да ми помогне... ама се качих на тази пуста кула. И слязох.

Не понасям да изпитвам страх. Полудявам направо. И се опитвам да го преодолявам. Готова съм на всякакви жертви, само и само за да докажа, че не съм страхлива.

Страх ме е от светлината понякога. Имах период, в който не исках да виждам светлината... напомняше ми, че самата аз съм тъмна, тъмна отвътре. Движех се нощем, из сенките. В комбинация с черните дрехи - ами... чувствах се невидима.
Всичко тръгва може би от комплексите. Но за това друг път, не ща да си развалям настроението сега.
Оттогава нощта остана част от мен.
А после, под влияние на Фангориат... обикнах светлината. И сега мразя тъмните стаи например, завесите, щорите. искам да ми е светло на душата, като растенията станах.

Основен страх...
Страхът, че ще се влюбя.
Е с този страх не мога да се преборя.
Не знам защо така се получава... в семейството ми се приема, че да се влюбиш е нещо срамно, нещо като сифилис, предполагам. И въпреки това всички са се женели по любов. Никога по сметка.
Затова ми е странно да слушам съвети как да не се влюбвам. баба ми от малка ми е забила в главата, че да се влюбиш е ужасно; казваше ми: Ще видиш ти, някой като ти завърти главата!
На мен това ми звучи като заплаха. И сега така ми звучи. И може би, слад като го слушах толкова години, заразата е плъзнала в мен. Може би и аз си мисля, че да се влюбиш е като сифилиса...
Така или иначе, реших да се пазя някой да не ми завърти главата. Или ако ще ми я върти (хех, съвсем като в Екзорциста!), да е паралелен. Има един малък проблем с паралелите... и той е, че те не са чак толкова нереални.
Та тази моя фобия в комбинация с фобията ми да не ме изоставят... много весело става.

Той е във връзка със страх 3...
Страх ме е, че някой ще се влюби в мен.
Е това е кошмарът на кошмарите.
Повечето жени... при тях е друго, заради принципа на хищника. Те искат да са ухажвани, обожавани, облетявани... А аз съм в ужас от такива неща.
Мисля си... какво ще му дам на този, дето се влюби? Не давам да ме докосват... изпадам в некрофилски настроения... неконтролируема съм.... непредвидима съм... и луда понякога...
И до мерзение се опитвам да обяснявам, че не съм жена, че не искам да ме обикалят... защото няма да получат нищо. Никой няма да получи.
Пък и от 'богатия' си опит установявам, че мъжете, които са се осмелили да се приближат, са били стъпквани, и то жестоко.
Веднъж си обещах, че повече няма да допусна никой да страда заради мен. Затова в повечето случаи се държа отбранително... и хората си патят. Навлякох костюма на кактус и постепенно се превърнах в такъв.

Хех, какво предлагам... на тези, дето... горките...


НЕКРОФИЛИЯ
ПАРАЛЕЛИ
МЪГЛИ
ЛЕТЕНЕ
НЕОЧАКВАНОТО

Щях да забравя ВЕЧНОСТТА.

Страх пети - че ще се омъжа.
Уффффф, цялата изтръпвам.
Не искам да ме връзват.
Пък и цял живот наблюдавам какво може да направи един несполучлив брак.

Че ще имам деца...
Просто...

Аз съм си луда...
Скапана генетика.
следователно...
Пък и си мисля, че е жестокост да хвърляш деца в този свят само защото те е ударил хормонът.
Понякога обвинявам родителите си... ето, да кажем... само заради някакво си "майчино" чувство или инстинкт... ей ме на.
Това е гадно.

Ами... че не мога да пиша.
Всъщност, че не мога да пиша смислено. Или че сега пиша много по-зле, отколкото преди година, да речем.
Е това може да ме разстрои.

Страх ме е, че всъщност съм хубава. А аз не искам.
За какво ми е?
И така ме зяпат достатъчно... май нагло при това. В краката, в гърдите, вперили поглед... трънки!
Така се чувствам като на продан. Понякога се чудя, дали мъжете се усещат... в смисъл, съзнателно ли зяпат или просто инстинктивно.
Затова по принцип избягвам прилепнали дрехи. И ходя с кецове. И никакви поли...

Ами... усмихнах му се. Въпреки умората, въпреки всичко. Може би защото най-сетне се почувствах у дома; може би защото ме нарече мъничка... може би защото усмивката му беше заразителна... не знам.
-- Ще ни кажеш ли откъде си?-- попита Леков. По гласа му някак разбрах, че съдбата ми зависи от него... Че той е по-важният, по-главният... 35-36 годишен мъж, висок, с прошарена коса... Тогава смятах, че хората над 30 са престаряли... За пръв път обаче срещах човек с такова излъчване...
Обмислих ситуацията толкова бързо, доколкото можех с преуморения си и изгладнял мозък.
-- Не си... не си спомням..., -- промърморих. -- Не знам... не мога да си спомня...
Имитирах паника; не можех да кажа, коя съм; така ме съветваше интуицията. Послушах я.
Леков сякаш не ми повярва много, защото изхъмка многозначително и двамата с Горан се спогледаха.
-- Поне името си ще кажеш ли? Спомняш ли си го? -- подсмихна се Горан.
-- Аледар... -- изпуснах се, съвсем автоматично стана. Първо се разгневих сама на себе си, а после си рекох - ако това е Фангория, тук едва ли са чували за мен. А в Армания пустини нямаше, в това бях сигурна.
Леков повдигна вежди и се втренчи в мен.
-- Какво да те правим сега, дете? -- попита.
-- Не ме оставяйте, не ме оставяйте... вземете ме със себе си, -- помолих аз. И за подкрепа погледнах умолително Горан. Той само се засмя и с поглед ми показа, че това не зависи от него.
-- Ще те оставим в най-близкото село, Аледар, -- реши Леков; малко се позапъна, преди да каже името ми... -- Ние сме търговци, пътуваме към Фангориатския пазар, не можем да те вземем със себе си.
-- Къде ви е стоката?
Горан се обърна с гръб и започна да се смее; всъсщност виждах само раменете му, а те се тресяха от спазъм на трудно сдържан смях. Леков се почеса по брадата, намръщи се и ме погледна строго. После погледна Горан и строгостта му падна като някаква маска. Засмя се и аз помислих, че не съм установила възрастта му точно... изглеждаше около 30-годишен, не повече.
-- Какво смешно казах?-- намръщих се и аз на свой ред. -- Каруцата ви е празна.
-- Нали затова отиваме, дете. Ще я напълним на панаира във Фангориат. -- обясни той,а после направи някакъв знак на Горан... -- Ще ни кажеш ли за меча, Аледар?
-- Какво за него? -- стиснах дръжката на Феарад, все едно щаяха да ми го отнемат.
-- Не знаеш ли, че тук мечовете са забранени? Ако го открият, ще те обесят на първия клон, който може да издържи теглото ти.
-- Как тъй? Кой ще се осмели? -- дръпнах се стреснато...
-- Във Фангория си, дете. За риманистите говоря. Май идваш отдалеч, щом не си чувала за Забраните.
-- Нищо не си спомням... -- промърморих объркано. Значи все пак бях във Фангория; страната-рай, която никой не напускаше...

Струваше ми се, че съм паднала отвисоко... от луната например... и то на място, което ми беше съвсем чуждо и непознато. Риманисти? забранени мечове? Забраните?
А мъжете стояха до мен и ме гледаха малко подозрително. Как ми се искаше да им кажа - вярвайте ми! Обяснете ми, какво става! Но не можех да им кажа, не можех... Трябваше да им обясня коя съм.
И тогава се сетих за татуировката.
Престолонаследниците на всяка държава още след раждането си получаваха татуировка или на китката, или на рамото - стилизиран образ на златен дракон. Свалих незабележимо ръкава си... И си казах - при първа възможност трябва да измисля нещо...Нещо, което да крие китката ми и да не бие на очи.
-- Добре,-- изведнъж отсече Леков.-- Ще те закараме до най-близкото село, оттам ще се оправяш сама.
Понечих да протестирам, но Горан ми направи знак. Свих се до него и замълчах; а Леков се качи на капрата и шибна хилавото конче.
реших да пазя самообладание... само това ми оставаше; смятах, че скоро ще се ориентирам в обстановката.
А Горан ми се усмихваше... и сякаш нямаше нищо друго важно на света.

....when the weather is high.......

Ами уж нямаше да пиша по темата.... и в крайна сметка излиза, че не си държа на обещанията, въпреки всичките си твърдения Ама сис е виновна, не моята, твоята, Али. Аз такива опции нямам ... на мен никой не иска да ми е сестра и никой не иска да съм му сестра.... е нали взаимност трябва да има

....you can stretch right up an' touch the sky....

Е, кво да правиш едно време като ме питаха "искаш ли братче" казвах "Нееее", ама после нахитрях и исках, ама.... то така или иначе кой ли ме пита. Лаф да става, както се казва....

....when the weather's fine, you got women, you got women on your mind.....

Е, сега братото служи на родината в търново, ама... той май не беше мой брат

....have a drink, have a drive, go out an' see what you can find.......

Само да кажа, че тази песен я слушам втори ден... и ще си я слушам през останалата част от "лятото", тъй че никой да не очаква цитатите да спрат... даже напротив. Като казвам, че я слушам втори ден имам предвид, че слушам само нея.

....If her daddie's rich, take her out for a meal.....

Дам, определено оправя настроението.... въпреки всичко. Важното е да си викаш "чшип-чшип" в ритъм.... Е, от един момент нататък нищо не помага, но разчитам, че още не е дошъл Обаче в гардероба имам надлежно сгънат червен килим, джъст ин кейс.... Човек трябва да е подготвен за лошите моменти. Но все пак по-добре е да не идват....

....if her daddie's poor, just do what you feel,.....

Всъщност парите не са най-важното, хич даже. Ама винаги гледам подозрително когато някой започне да разправя, че нямали.... Ами не вярвам. Не вярвам и когато някой започне да ми разправя за вътрешната красота.... е, верно, много приказки са ми чели едно време, и аз съм си чел.... даже си имах и една любима. Беше много дълга и хубава, но най-важното беше че е дълга, обаче... в крайна сметка това си остават приказки. Същото е и за филмите... ами човек нормално се вживява в ролята на главния герой, обаче... ами виждам се като убития в първата сцена.... дали не съм единствения който се вижда така?

....speed along the lane, do a ton or a ton an' twenty five,.....


Та за приказките. На Али приказката много ми харесва. Нали не ме убиха в първото действие? Според мен е приказка (може да има и по-точно название, но на мен приказка си ми харесва...) Не ми се иска да свършва.... нали се сещаш, нещо от рода на.... и те живели дълго и щастливо... дрън-дрън. Е, всеки търси щастието..... уф, това е банално, ама хубаво е, че никой не може да го обясни на никой. Често и на себеси дори. Просто.... никак не е просто.

.....when the sun goes down, you can make it, make it good in a layby.....

Ами Али, слънчице си.... даваш ми .... опитвах се да обясня... думите ... те са.... моите.... отпуска, никога не са били когато ми трябват. Но ти си знаеш... Ех, ами обичам си те.

А песента не е свършила

ne beshe medala... beshe usmivkata Naistina beshe :)))

naj-hubawata usmiwka pri towa

Polu4avash medal za tozi posting, struvalo si e da si narushish obeshtanieto
Prikazka e... i teb nqma da te ubiqt v pyrvo dejstwie... osven ako ne pojelaesh. Vse oshte ima svobodni roli... makar 4e imam neshto predvid za teb, da znaesh. E, moje bi shte se poznaesh v nqkoq ot 4astite.... koj znae:)

Ne sym si mislila, 4e shte go kajesh tova v nqkoe ot klub4etata.

Някаква особена сънливост ме налегна... и аз не знам защо така; след пустинята, след тази седмица 4е и пове4е на нпрежение... бях изтощена до крайност. Странното беше, че се отпуснах на такова място - с двама луди търговци - така ги възприемах тогава... търговци, които едва ли не насилствено ме возеха на някъде си... в някакво село с варварското наименование Караен. А аз просто се свлякох на дъното на каруцата и изпаднах в състояние на неадекватност... Една част от съзнанието ми обаче беше нащрек.
Мъжете мълчаха... по едно време Горан се премести отпред, до по-възрастния, и си зашепнаха нещо. Постепенно сякаш забравиха за присъствието ми... или може би разчитаха на това, че съм заспала. Така успях да подочуя нещичко.
Първо Леков предположи, че съм избягала от някое от околните села... после заобсъждаха меча...
-- Какво да я правим,--въздъхна накрая Леков. -- Как да я зарежем в това село?
-- Мислех,че си решил вече,--подметна Горан.
-- Ами уж... Ама... виж я, дете е... и май не би се върнала там, откъдето е тръгнала... А да я вземем с нас -- пак не става, и ти много добре знаеш защо.
-- Може пък да ни потрябва за нещо.
-- За какво? Да прелъстява риманистите, а ние после да ги убиваме ли? -- размърда се недоволно Леков. -- Остава само и жени да включим в тази лудница, същински панаир ще стане.
-- Не забравяй меча, той трябва да е ориентирът ни. Не си ли чувал за жените воини? Майка ти разказваше такива истории последния път като я посетих. освен това... --- и се поколеба.
-- Какво?
-- Легендата. Всички са я чували. За принцесата, която ще спаси Фангория...
-- Това са глупости, Горане, приказки за малки деца. Пък и това страхливо и наплашено дете кава принцеса ще е...
-- Не ми изглеждаше толкова страхлива... Размисли, имам чувството, че ще ни е полезна.
-- Камък на шията е тя, нищо друго...-- заключи Леков и чух как шибна кончето. -- Ще я оставим в селото и това е.
Камъкът на шията можеше само да лежи... и да червенее от срам.

Караен... малко село в покрайнините на Фангория. Надигнах се от каруцата, за да стана обект на най-неприятно зяпане от страна на селяните... а бях възпитана в дух да презирам същите тези селяни. Сега бях в ръцете им. И продължавах да завися от двама луди търговци, чиято единствена цел беше да се отърват от мен, захвърляйки ме в тази дупка.
Спряхме пред една неугледна посторйка; помислих си, че е обор, а се оказа къща. Ot neq izko`i kato куче от колибката си стара вещица... поне така ми се стори. Не бях виждала толкова стара и похабена жена... Настъхнах при мисълта, че някой ден мога да заприличам на нея.
-- Здравей, стара майко! -- поздрави Леков.
-- Ти луд ли си!-- разкрещя се старицата. -- Да влизаш тук посред бял ден! Ти, от който зависи...
Леков и направи знак към мен и тя млъкна като посечена.
-- Това пък какво е? -- изсумтя жената и закуцука към мен. -- Коя си ти, моме? Що мълчиш, да не загуби приказката си?
-- Спокойно, майко, -- намеси се Горан, -- намерихме го това дете на брега. От вашите ли е, не е ли?
-- Нали виждаш, че не я знам каква е! -- тросна се старицата. -- Я слез да те видя по-добре.
Смъкнах се неохотно... нима щяха да ме зарежат тук, при тази грозна старица?
-- Не се бой,-- шепне ми Леков и ме побутва към нея. -- Само изглежда страшна, иначе е добра и справедлива.
Старицата ме огледа... Поцъка с език, после ме хвана за ръка и ме поведе в къщата; преди да потънем в мрака, се обърна и даде някакво указание на мъжете, което не можах да чуя. Но явно те бяха наясно с обстановката, защото без да се суетят се заеха с коня и каруцата.
Тъмнина.... къща без прозорци, но хладна в сравниние с пека отвън. Старицата ме бутна на един трикрак нисък стол и седна срещу мен; погледът й ме притесни...
-- Сега ми кажи коя си.
-- Аз... Аледар се казвам, -- заекнах.
-- Откъде си?
-- Ударих си главата, майко, -- рекох й, за да я успокоя и предразположа. "Дърта вещице", помислих. -- Не си спомням откъде съм, ама май не съм тукашна.
-- Арманка си ти, виждам по дрехите, -- каза старицата убедено. -- Те мъжете от дрехи не разбират, ама аз съм стара лисица и много неща съм виждала през годините...
Старицата се унесе в някакви свои си спомени... забрави присъствието ми. Стресна се внезапно и рече:
-- Тук ще останеш, ще ми помагаш. Може пък да си спомниш коя си и откъде идваш; а дотогава ще стоиш при мен.
Изпаднах в паника... не исках да оставам в този коптор, аз , престолонаследникът на Армания, да живея в тази хралупа...
-- Не! -- отсякох. -- Отивам с тях.
-- Наистина си била камък на шията, -- засмя се някой зад гърба ми. Погледнах Горан ядосано... и умолително. целият ми поглед крещеше да не ме оставя тук, с тези хора... и чак сега се замислих в какво се бях заплела. Тук думата ми не важеше... и никой не ми се подчиняваше. даже се осмеляваха да ми се смеят в лицето.
След малко влезе и Леков, изслуша решението на старицата и кимна с глава. Това съвпадаше с неговото решение. недоволна бях само аз самата...
Горан излезе от къщата, аз го последвах; искаше ми се да го разубедя, макар 4е ве4е бях разбрала, че от него зависи твърде малко.
-- Искам да дойда с вас, -- заявих му.
-- Тц, тц...- засмя се той. -- Не може, не може. Чу какво реши майката.
-- Моля те, -- изкривих си аз езика... откога не я бях казвала тази думичка - моля.
-- Като се връщаме от тук, ще те вземем, -- опита се да ме успокои той и ме потупа небрежно по косата.
-- Лъжеш ме,нали? ... от малка знам, кога ме лъжат...
А той не ми отговори; направи се, че е зает със сбруята на коня.
леков излезе бързешката от къщата и махна с ръка на Горан -- тръгват зна4и. Усмихна ми се, Леков ми се усмихна... и заминаха. Проследих ги с поглед докъдето можех; после се обърнах, погледнах къщата и старицата на прага. Свлякох се в праха и се разревах от гняв и безпомощност.

освен това... и ти си знаеш

а аз не знам:(

и мразя тайните... и други неща мразя... но ин дис момънт тайните най- много...

сикретс, сикретс...

но ще каже някой...
тоз който мрази в кал гази...

бой в кал?

викам на дуел рицаря на бялата дама:)))
двубоя ще е нечестен...

отивам да поръчвам дъжд...

Priznawam si, 4e ve4e se zabyrkah koj koj e... ostavqjte mi nqkakyv znak, 4e syvsem se opletoh. Gorniq posting 4ii e?

mislq, 4e e na patton...ama ...

хубаво ли е!

като не знаеш...

:)))

хех... стилът ми е неповторим:))

но.. стига...
тук не е "лафа"

тук е "али в страната на чудесата"..

коя е старицата?

какво става после?

-- На, подръж го за малко, -- каза ми и ми го подаде.
Бебе... бррррррр!!! Бебе!
Бебето на класната ми.
А аз седя като кретен и не знам какво да го правя това бебе, което кацна така ненадейно в несръ4ните ми ръце. Седи и ме зяпа в очите. Не знам защо бебетата се фасцинират от очите ми. А ТО започна да гука.
Гледам го като малка граната, която издава странни звуци.
А ТО ме прегърна. Наистина ме прегърна!
Следващият път когато го държах, ми беше по-лесно. А класната установи, чемога да го усмирявам това бебе... като е в ръцете ми и престава да протестира. Нио, че не знам как да го държа; нищо, че не му гукам в отговор.
Гледаме се, това е.
Може би ще си преодолея страха от бебета.
А ТО продължава да ме гледа странно... влюбено.
Хихи, напомня ми едно момче, дето ме гледаше по подобен начин, само дето погледът на бебето е по интелигентен. Шегувам се:)))

Ще се биеш със Summ в калта?
искам да гледам!!!

Тцтц, пат, това е само началото... на романа. Не знаех, че и ти го следиш.:))

оки:)))

но за кого ще викаш?

а ти... какво искаш да знаеш?
Оттук ще се подписвам само с Али, да не стават обърквания:)))

да не го следя?!:)

хех това е...
фантагаро умножено по к на н-та степен...

обичам приказки... много много ги обичам
и макар да бях обещала да ти чета декамерон...
така май повече ми харесва...

ТВОЯТА приказка за НАС

и за двамата, разбира се.
само че... имай предвид, че не искам да се нараявате.

декамерон е супер...
проблемът с моята приказка е - дали ще се познаете. а сега съм още в уводната част... така че не е задължително да сте се появили.
хубавото е, че отразявам така целия си свят и вси4ките си познати. особено любимите ми познати, сис:))

искам да знам
какво става.. когато Аледар остава насаме със старицата...

това им е прелестното на приказките..
нямаш търпение... не можеш да чакаш...
но и никога не трябва да свършват
никога..
като приказка без край:))))

боя в кал е просто кален:)))
нищо повече...

после ще се чудиш.. кой, кой е...
а ние задружно ще те нацапаме:)))

малка подробност...
аз това в момента го съчинявам. и продължението се пише. Поне една част да напиша тази вечер...

това е красотата!:)
твоята приказка... за всичко около тебе...
превръщаш риъл в магия...
хех какво по хубаво от това?:)

п.с. ама много трудно така бееее:(
като нерегистриран... не мога да се оправя кое къде е....

И така... зарязаха ме...
Старицата се приближи до мен и рече:
-- Стига лиготии, ставай. Ела да ми помогнеш.
-- Да ти помагам? Аз?! -- избухнах гневно и ударих с юмруци земята; резултатът беше само облаче прах, от което кихнах.
-- Ставай да ти дам да ядеш, стига глупости.
Като каза да ям... и усетих, че умирам от глад. Затова престанах да се тръшкам и я последвах в "къщата". Е, това си беше ново изживяване за мен - да седя на трикракото столче и да ям с ръце някаква манджа с непознато съдържание и странен вкус.
-- Сега ми кажи всичко, -- рече старицата. -- Стига лъга за паметта, те мъжете може и да са ти повярвали, ама аз...
Ами.... тя стоеше и ме гледаше в очите. Трябваше да й кажа, нямаше начин... исках да разбера какво става в фангория, а това можеше да стане само ако й обясня, защо съм така неадекватна в обстановката...
Казах й всичко. А тя ме слушаше внимателно и поклащаше на места глава... промърмори нещо като " глупаво дете", но слушаше. И когато свърших, просто ме прегърна. и вместо да ми стане неприятно, че ме прегръща една непозната вещероподобна бабичка, просто се притиснах до гърдите й.
-- Искаш да вървиш с тях, така ли? -- каза ми тя след миг. -- Може пък... легендата да е истина.
-- И драконът намекна нещо... -- спомних си аз.
-- Драконът ли? Видяла си Дракона? -- настръхна старицата.
-- Той умря.
-- Мъл4и! Нито дума!
Понечих да кажа нещо, но тя ме спря с решителен жест.
-- искам да ми обещаеш сега, -- зашепна тя, -- че няма да казваш на никой, че Драконът е умрял. Обещай ми. Обещай ми.
-- Добре, добре... Моля те, майко, обясни ми... обясни ми, какво става тук, в името на Дракона... нищо не разбирам. Кажи ми за Риман... и за Фангория... какво става тук...

Страх ме е да живея.
Ей тъй, водя някакво си съществувание, но... реално живея само в паралелите. Ина4е просто наблюдавам какво става около мен... като на кино. Животът си минава... и минава...

Iskash li stop palka?
Kazvat, che ot okaliani dospehi stavali hubavi stop palki

otpushi li se kanala? Imash maili, mimohodom.
i... za jivota li mi trqbva tazi stop-palka?

ako ti triabva za jivota - za jivota, ama imai predvid, che kato udriash s neia bili
Ako ti triabva za niakoi ot paralelite - i za tova stava.
Izobshto tova e edna mnogofunktzionalna palka

-- Ще ти кажа какво става тук... Риман... той е проблемът на Фангория...
И тя запо4на да разказва с бавен и безжизнен глас, от който ме побиваха тръпки.

--Риман властва над Фангория от почти сто години. Ще попиташ как така - никой човек не може да живее толкова дълго. Там е проблемът, дете... Риман не е човек. Никой не знае откъде се е появил, кои са родителите му или какво е правил преди да се появи в Фангориат преди десетилетия. Маjka mi mi е разказвала това, което е чувала от своята майка... Риман бил млад магьосник тогава... сега е станал още по=могъщ. Никой не знае, как е успял да се качи на трона, с измама ще е било... как иначе кралят щеше да даде единствената си дъщеря на него?! Мътни истории са това, Аледар, мътни...-- тя поклати глава скръбно и продължи. -- От момента, когато сложиха короната на главата му... оттогава започна упадъкът на Фангория. Риман промени всичко; започна да граби богатствата, а който не му се подчиняваше, беше избиван. Така народът постепенно се примири, че му се налага да гладува. Виждаш къщата ми... това е от добре запазените къщи... Майка ми, Драконът да й даде вечен покой, ми разказваше за белите къщи на Фангориат... и за живота преди... нищо не остана от страната ни, нищо... разграбиха я риманистите.
-- За какво са му тези богатства?
-- Никой не знае, дете, ако знаехме... мислех преди, че алчност ще е това, но сега... злато граби той, злато... и по-лошо... взима децата... някои деца...
-- Децата ли?
-- От някои семейства по жребий взима дете, мом4е... така събира войската си. Те... бързо забравят за дома си... и... -- стариcata заплака. -- Синът ми... детето ми... Не, няма да плача повече, изплакала съм своето... Риман забрани мечовете и оръжията въобще... само войниците му са въоръжени... ако някой се опита да направи меч... или лък... и го заловят... убиват го... много са забраните, много...
-- Нищо ли не може да се направи?
-- Прави се, Аледар... От двадесет години се прави... Първо Аркон... Но Аркон умря, убиха го зверовете... А после Леков...
-- Леков ли?
-- Леков е от вода4ите на бунтуващите се... Затова се развиках, като го видях тук, денем. Търсят го под дърво и камък... а той рискува да влезе тук, заради теб го направи сигурно. Трябваше само Горан да дойде да вземе едни писма... Защото аз затова съм Майката, Аледар... тук се събира пощата, крия някои мом4ета... помагам им, храня ги. А те воюват... бавно става; и бавно ще става занапред, ако не открием слабото място на Риман... Можеш да останеш при мен, дъще... ще ми помагаш, тежка работа е това за възрастта ми... имам нужда от верен помощник. Но ако речеш, ще те упътя да си вървиш след съдбата... каквото е предрекъл Дракона.
-- Защо ме накара да обещая да си мълча за смъртта му?
-- На него се уповаваха хората... мислеха, че той ще ги спаси от Риман... и ако разберат за смъртта му, ще престанат да се надяват. А надеждта е най-силното оръжие... което имаме.
-- Най-силното ви оръжие следва да е смелостта, Майко.
-- Каква смелост искаш от уплашени и обезверени мъже, които се грижат за семействата си? Които пазят само децата си и нивата си? -- главата на старицата клюмна.

И сега... трябваше да реша какво да правя... да остана при нея, поне докато се ориентирам в обстановката... или да настигна Леков, да се опитам да помогна някакси.
През целия си живот се интересувах единствено и само от себе си...Но сега нещата станаха други... почувствах болката.Цялата болка и мъка на света...
Бях разглезено дете...
Но нещата се променяха. Аз се променях.
Старицата чакаше решението ми. А то беше готово...
-- Аз ще тръгвам, майко. Тук едва ли ще съм ти полезна.
Тя само кимна с глава; нищо не каза. Засуети се около мен, започна да търси дрехи, с които да не привличам вниманието. Измъкна от някакъв вързоп два ката дрехи - един мъжки и един женски и ме изгледа изпитателно... После се усмихна и прибра женския.
-- Момче ще те направим, момче...
Така и стана.
-- Само... -- стреснах се аз. -- Кон ми трябва...
-- Тюююю, дъще... Че то тук в цялото село само четири коня има; ама... ще ти измоля единия.
Помислих си - с какво ли влияние се ползва тази жена, че да успее да ми намери кон, да го изпроси сред тази беднотия. И разбрах - това не беше шегичка... цялата история не беше игра. Тази жена ми имаше доверие...

Когато доведе коня, главата ми клюмна.
Кранта. Стара и проскубана кобила.
Само че ние, арманците, сме майстори-коневъдци. Посресах я, почистих я, изтърках и с някаква четка корема... това можах само да направя. Качих се на коня и благодарих на Дракона, че никой арманец не може да ме види...
Целунах й ръка на Майката... помислих си, какво ли е изживяла, как ли е оцеляла след загубата на сина си; как ли е склонна да помага на тези, които някъде могат да убият детето й... как ли се осмелява да се занимава с това, откъде ли черпи енергия.
А тя ми се усмихна и ме огря. Забравих за външността й...
-- На север, Аледар; на север е Фангориат. По пътя ще настигнеш Леков... кажи му, 4е имаш благословията ми, дъще. И се пази... Меча! Не забравяй да го потулиш някъде...
-- Майко, -- сетих се внезапно аз. -- Какво гласи легендата?
Тя помръкна някакси.
-- Казва, че чужда принцеса ще спаси Фангория, -- отвърна ми и надяна на китката ми нещо като гривна от плат, за да скрие татуировката. -- Нищо друго, дъще, нищо друго. Нали знаеш какви са легендите...
Забих пети в хълбоците на коня, усмихнах се и потеглих.
Съдбата ме чакаше.
Чака ме...

Obyrnah се за последно... никога нe бях имала майка... поне не си я спомнях...... а може да е по-лошо да имаш майка, която... Но решихда не се задълбочавамнад въпроса защо ена чужда жена мебеше приела като своя дъщеря. Само подръпнахюздите на кобилата си и се отправихна север, към Фангориат.
По пътя си минахпокрай много села, едно от друго по-мизерни; къщите бяха стари и полуразрушени, децата изглеждаха недохранени, хората - недоволни и намусени. И неволно си спомних за ливадите и селата на Армания, където всичко сега миизглеждаше толкова примамливо и красиво... избягвах да навлизамв самите села, заобикалях ги - не исках да привличамвнимание. ... в тъмнината... На места по пътя се виждаха остарели и прогнили табелки, сочещи посоката към Фангориат. Макар че мерките мибяха непознати, с удоволствие следях как числата прогресивно намаляват. Появиха се първите градчета,запо4нах да задминавамнатоварени със стоки каруци. Замислих се, как точно да скрия меча си... Плащът не беше достатъчно сигурна защита от любопитни погледи. Затова отбихконя си в едих гъсталак, скочи от седлото и се замислих...
Изведнъж ми хрумна нещо; наведох се, погледнах корема на кобилата. Там се кръстосваха каишите на примитивно седло. Извадих меча от гнките на плаща си и го подпъхна внимателно под кожените ремъци. Кобилата изпръхтя недоволно от натиска на желязото, пристъпи от крак на крак и явно се примири със ситуацията.
фангориат приближаваше... шумотевицата се засилваше, в столицата се вливаше колона от коли и конници. ТРазбрах, че съм загубила шанса си да настигна Леков и Горан... и не ми оставаше нищо друго освен отново да се ориентирам сама на чуждото място. Все се надявах, че ще успея да ги открия нейде сред тълпата... но колкото повече приближавах, толкова повече се убеждавах, че това едва ли ще е възможно сред тези тълпи от джуджета, селяни, воиници и търговци, жени е огромни кошници, хилави деца и коне.

Вратите на Фангориат... отворени, но негостоприемни. Колоната минаваше под зоркия поглед на десетима стражи... Стражите в Армания беше сбирщина от едри подпийващи ленивци; а тези стражи... избрани мъже, личеше си. Еднакви на ръст, силни, шлемовете им закриваха половината лице; не се виждаше накъде гледат.
Побиха ме тръпки... Ръцете им бяха като залепени за дръжките на мечовете. Ne pomrydwaha ot posta si... Казах си - с тези зверове ли воюват тукашните мъже? Нио чудно, че предпочитат нивите си. И си спомних горан... сравних го с тези войници... с тези грамади...
Минах. Минах някаси през портата. Но както по-късно разбрах, това ми се беше удало само заради Фангориатския панаир; иначе проверките бяха доста по-строги и се провеждаха разпити на всеки входящ.
Оглеждах се отчаяно в тълпата за познати лица... слязох от коня, за да стана прицел на блъскане и бутане; в ребрата ми се впиваха кошници и върбови пръчки; селяните си пробиваха път с някакво настървение. А аз не бях свикнала да съм в ткъв досег с простолюдието и вътрешно кипях. Но какво можеше да се прави? zawyrzah konq si na nqkakва пръчка пред забутана гостилница и се отправих към центъра с надеждата, че никой няма да свие такава кранта в отсъствието ми.
-- Риман,Риман, -- зашумя се сред тълпата. Хванах едно дете, което се опитваше да си пробие път след мен и го питах:
-- Какво ще прави Риман?
-- Не знаеш ли? Ще произнася реч, -- отговори ми то след като установи, че няма да може да се отскубне от мен.
Най-после щаях да видя този... Риман. започнах да се провирам сред тълпата още по-агресивно.

И тогава тълпата заедно с мен се вля на огромен площад... поне на мен ми се видя огромен, в Армания нямахме такива площади.
В единия край видях струпване на войски.
Ако стражите ми се бяха видели едри и страшни, то телохранителите на Риман бяха още по-тренирани и мускулести. Черните им плащове сякаш поглъщаха светлината. Ред от скали в човешки образ.
А най-отгоре, на издигнат подиум, седеше Риман.
далеч бях, не виждах добре... Лицето му беше в сянка, всъщност не можех да видя нищо от качулката на наметалото му, която закримаше чертите му. Изведнъж той вдигна ръка... и тъплата млъкна. Нито звук.
На подиума се изкачи наперен мъж в червена дреха. "говорителят, Говорителят" - зашепнаа около мен.
-- Тишина! -- изкрещя Говорителят. -- Чуйте волята на Риман, вашия крал по волята на Дракона!
Тълпата се хипнотизира.
Говорителят издигна пергамента високо над лицето си - с това показваше уважението си към написаното.
-- На колене! И слушайте волята му!
Като един човек млади, стари, мъже и жени паднаха в праха... като кукли, точно като куклите, които гледах като малка в кукления театър. Подвоумих се малко, но клекнах... нямаше как.
-- Аз, Риман, по волята на Дракона Господар на Фангория, Рицар на Изумруда, Принц на Мрака, Белиал (... Белиал на староеврейски означава Княз на всяко зло..., заповядвам: първо: Данъците се увеличават с една десета; второ: Жребият за радостта децата ви да стават мои войници се стеснява от едно дете на 5 къщи до едно дете на три къщи; трето: Награда давам за този, който залови или убие Леков, разбойника, по чиято вина Негова Мрачност налага новия данък;четвърто: за заловено оръжие ще бъде обезглавен не само притежателят му, но и цялото му имущество ще се конфискува в полза на Фангория. -- прочете Говорителят.
Сред тълпата мина нещо като стон... някой тихо изпсува. Обърнах се нататък и видях Леков... коляното му не докосваше земята, той просто беше приклекнал. До него, държейки го за рамото, се беше навел и Горан.

Погледнах Леков в очите и разбрах, защо са го избрали за водач на бунтовниците... ако погледът можеше да убива, Говорителят би паднал с взривено сърце, а Риман щеше да изчезне. такава омраза не бях и предполагала, че може да съществува. А Леков беше клекнал... юмруците му се свиваха и разпускаха; той заби огнения си поглед в земята, сякаш за да потуши това, което ставаше в съзнанието му.
-- Бъдете благодарни на вашия Господар и Спасител! -- изкряка Говорителят, обърна се към Риман и се поклони дълбоко. Магьиосникът само кимна с глава, но не каза нищо.
Кипнах.
Кипнах изведнъж, както вкъщи. Никога не съм могла да се въздържам... след като умрях, нравът ми се поусмири, разбира се. Преди избухвах лесно... а сега и да ме обиждаш, и да ме риташ, и да ми се смееш в лицето... не ми пука... не ми пука...Скочих от земята като попарена и се оказах единствената прва фигура на целия площад.
-- За какво да са ти благодарни, тиранино! За децата, които им отнемаш? Или за храната, от която ги лишаваш!
загубих всякаква мярка и самообладание... може би през последните дни ми се беше натрупало твърде много... нервите ми просто не издържаха.
Гласът ми отекна над целия площад; всички погледи се устремиха към мен, някъде отстрани чух как Леков ръси проклятия и си пробива път, все така полупълзейки.
Опитах се да кажа още нещо, не знам какво... Някой ме дръпна, хората се размърдаха в паника.
-- Хванете я, -- чух тих и спокоен глас... чак после съобразих, че това е гласът на Риман.
Мъжете скали, телохранителите, започнаха да си проправят път през народа.
На площада сякаш започна война... в ужас се разкрещяха жените, мъжете се опитваха да изведат семейството си от маршрута на телохранителите; някакв коне се развързаха и всяха допълнително паника сред опитващите се да станат и да се измъкнат хорица. Писъци и стонове изпълниха въздуха, цвиленето на конете се примеси със разтревожени викове на загубили се деца... Народът се втурна да бяга като подплашено стадо.
Настана малък ужас.
И сред този огромен театър на страх и паническо бягство чух пак гласа на Риман:
-- Искам я жива, хванете я.
Телохранителите напредваха бързо...

Така....................save all................отивам да чета........................

a ti koj si? mnogoto4iqta ne govorqt mnogo v nqkoi slu4ai.

Хаос... стадо от хора в хаотичен бяг. А аз просто си стоях там, опитвайки се да пазя равновесие въпреки опитите да ме избутат и премажат в желанието си да са по-далеч от телохранителите. Май бях изпаднала в някакъв шок... не исках да помръдна... или не можех... ... обикновено не мърдам, защото не искам...
И тогава някой най-жестоко ме повали на земята. Видях Леков... вси1ко ми се виждаше забавено и не чувах нищо. А той явно схвана , 4е съм неадекватна и ме разтърси така, че целият свят си дойде на мястото... отново чух крясъците, цвиленето на конете в паника...
-- Ти си луда бе! -- изсъска Леков в ухото ми, скъкна плаща от рамената си и ме загърна през глава... Не виждах нищо, усещах само как някой ме влачи за яката без да се съобразява много-много за препятствията. Леков ме беше хванал през раменето и полуприклекнал заобикаляше някакви предмети - това го разбирах и без да има нужда да гледам... но въпреки варирането достатъчно ме болеше.
-- Горане, -- чух го да вика. -- Горане! Взимай я, аз ще се опитам да ги забавя...
-- Глупости, води я към страноприемницата, аз ще се занимавам с тях.
Отгърнах малко от плаща, за да видя само как Горан изчезва в посока на най-гъстата тълпа. А Леков ме помъкна отново през някакви малки и засукани улички, завиваше, минаваше през чужди дворове, връщаше се по следите си, докато накрая се оказахме на тихо площадче пред някаква кръчма. Там той ме пусна... просто ме пусна, което означаваше, че почти ме беше носил през цялото време.
Паднах в праха и яростно започнах да разтривам ударените места.
-- Знаеш ли какво направи, детенце? -- въздъхна той и седна до мен. -- Сега... сега ще Риман ще предприеме още по-големи наказания... ще има нови забрани...
-- Трябваше да мълча и да ви гледам как му се кланяте ли?
-- Нищо не разбираш... а на мен не ми се обяснява. Само едно ми кажи - защо си търсиш белята?
-- Защото... заради легендата, -- казах объркано аз.
-- Какво общо имаш с легендата? И с коя легенда всъщност? - намръщи се той.
Запретнах ръкава си и отгърнах плата, закриващ татуировката.
На слънцето проблясна Дракона и заискри в златно.
Леков просто се хвана за главата. Не каза нищо, нито думичка. Просто сякаш замръзна в поза на пълно отчаяние...
Така ни свари Горан - как седим в праха.
-- Малко ме посмачкаха, ама... пратих ги в друга посока, -- захили се той, без да обръща внимание на отчаяната физиономия на Леков. -- Даже ми дадоха златна монета за упътването... е, след като получих юмрук в ребрата де... Хайде, ставайте, хората ей сега ще заприиждат.
Леков стана тежко от земята.
--Трябва да напуснем града, преди да са завардили изходите. Е, не можахме да си свършим цялата работа, -- рече и ме погледна недоволно. -- Поне чухме какво му се мъти в главата на Риман.
-- А с нея какво ще правим? -- посочи в моя посока с глава Горан.
-- Ами... Казах ти аз, камък на шията е. Ще я заведем в лагера... Стана ясно май, че няма да се отървем от нея... Щом Майката не е могла да се справи с нея.
-- Не говорете за мен така, все едно че ме няма! -- намръщих се. -- Освен това имам благословията на Майката, така каза да ви предам.
Леков повдигна рамене.
-- Само това ни липсваше... луда жена в редиците...
Горан само се засмя.

Ти си знаеш кой си.
Дето не можа да из4акаш да се появиш.
Оставям те да си призракуваш тук.
И така си нереален.

Многоточията са секунда, частица от секундата, размисъл...А може би те отразяват онази останала част от мислите, които минават през нас, докато пишем само най-важното...знам ли...интересното е, че когато пиша на ръка, някак си не ми върви да слагам многоточия, но тук... И се заричам понякога да не ги използвам..даже се връщам и изтривам многоточията,а на тяхно място слагам необходимите запетайки или друго...
...всъщност все още не съм прочела това, което save-нах...не знам дали ще го направя наистина...то ще се разбере...

mi... kakto iskash... 4eti, ne 4eti... bih iskala da mi se predstavish vse pak... shtom shte mi 4etesh dushata...
osven tova... napuskam koprivshtica... tova e. krai.

понякога просто усещам как всичко се изнизва.

емоциите, мислите... понякога и някои други неща се изнизват.

и аз се изнизвам, или поне тва, което е останало от мен.

осма... осмия живот на котките.
нямаха ли девет живота?
стана ми смешно.

девет живота бяха.
сигурна съм ве4е.
нещо....
баси и хумора.

все едно.
все тая.

a nqkoi hora mi lipsvat

a moje bi e dobre da im go kajesh lichno?

Съм гневна, много рядко, защотото рано се нау4их да се владея до съвършенсто.
а понякога...
пак се владея, но това ми коства все пове4е и пове4е....

не мога, няма ги.

ами казвай го на тези които ги има, не че някога ще заместят липсващите, но...

mam ti to povedat?
no uj som ti to povedala.
mam ta rada.
velmi.
aj ty mi chybas.
ale co mam urobit?
vlastne...
uz ma z toho hlava boli. teba tiez, som si ista.

/me kakto obiknoveno ne razbra. Но гледа умно и с почти разбиращ поглед. И се усмихва мило

ми някои признания се правят на тъмно

а един ден....


ще се разпадна.

/me prodaljava da ti se usmihva
Malko me e strah ot tamnoto, nali znaesh?

аз ще те държа за ръка.

да не ми пускаш ръка (та)

Алиииии

ти си знаеш

ами и ти знаеш

да, ама ти го каза ... тук, в клуб4етата...

тогава и някой друг знае

пък ти едно време... се из4ерви само задето ти казах 4е ми пука за теб...
хех
тцтц
предполагам 4е...
хех

какво предполагаш?

4е вси4ки знаят тожа, което знам аз

дотук...

сега спирам...
всичко май е много лично... макар и показно...
та...
край за мен с тази нишка...

айе:)

неее... хехе... не разбираш:)

не знам какво да кажа

значи всички са много знаещи

и аз така понякога

въпросът е какво знаят:)))

няма да е и за последен...

сега си тръгвам
и...
вие двамката..
умната:)))

prikazkata se prekysva poradi otnesenost na avtora.
sledvashti epizodi... mi... wyw wtornik? tam nqkyde. ako ozdraveq dotogava. sorry, pat, ama... neshto nqmam sila. shte opitam da se remontiram...
osven tova shte po4vam da pisha i na list.
taka shte napredvam po-byrzo.

Noshtnite vlakove....
miris na vlajno jelqzo v noshtta.
lunnite poleta...
i nqkakva osobena samota, koqto me privli4a...

ponqkoga ne mi se pristiga.

zaraji ia prikazkata...

nablegni na remonta:)


celuvki

послушай пат
и не прави геройства :)))

{} и от мен :)))

После двамата си събраха главите и запо4наха да си шушукат нещо. А това действа доста изнервящо. Дочувах името си, Леков спореше, Горан настояваше.
-- Решихме да останем тук до края на панара. Сега охраната е най-голяма, сега се правят най-големите обиски. А тогава ще напускат столицата цели тълпи... -- каза Леков.
зарадвах се. така или ина4е не бях успяла да огледам Фангориат, бях им провалила работата, каквата и да беше тя. Сега щях да се възползвам да огледам града добре. Пък и... да разжбера в какво толкова се състои работата им.
-- Искам си коня обаче! -- заявих категорично.
-- Сега пък кон..., -- промърмори Леков намръщено. -- И къде ти е коня?
Дааааа.... Къде ми беше коня? Вързах го пред някаква страноприемница. А като се съсредото4их, успях да си спомня и името и - " Тролска бъчва".
Леков само въздъхна.
-- От вси4ки кръ4ми във Фангоиат избираш тролската, браво на теб. Нищо, ще минем от там и ще ти приберем коня.
-- Идвам с вас! - запротестирах.
-- А, не! Опасно е.
-- Тя трябва да знае, Леков.-- намеси се Горан. -- Все пак трябва да знае акво правим.
Тогава Леков ме ядоса много... Отнасяше се към мен като към някакво безотговорно дете, което не знае какво прави или защо. Не можеш да прецея безпристрастно, 4е именно той се грижеше истински за мен. Пък и бях заслепена от Горан, бях заслепена и объркана. за пръв път виждах толкова красив мъж... и проблемът не беше в красотата, а в 4ара, който просто зашеметяваше.
А аз бях загубено и заблудено дете. И още съм.
-- Ще дойда с вас така или ина4е, -- заявих. -- И това е.


Vinagi pravq taka - iskam da si 4upq glavata sama. Kazvat mi - Ali, tova e beton. A az kazvam, 4e ne mi puka, zashtoto moje bi shte uspeq. Zashtoto neshtata, koito iskash, se sbydvat. iska se samo da iskash. No ima edno uslovie - trqbva da iskash strastno. STRASTNO

Syjalqvam, neshtata se vloshiha. Pak me dropva, kazano na kompiutyren ezik...

Леков ме огледа критично.
-- С тези дрехи в никакъв слу4ай!--отсе4е.
-- Че какво ми е на дрехите?
-- По тях ще те познаят риманистите. Колко жени, облечени в мъжки дрехи, ди виждала по улицата?
Взе ме за ръка и ме вмъкна в страноприемницата. Obqsnqwa[e ne]o na namuseniq kryчmar, а онзи само ръмжеше. Това достатъчно ми уби куража.Но винаги смелостта ми е била пове4е от разума...Накрая се появи и жена му... Първо помислих, че му е сестра - огромна, разлята във всички посоки освен в необходимите. А тя как ме изгледа... Защо повечето жени ме гледат така?...Изслуша ръмженето на съпруга си и изчезна зад някаква мръсна завеса в дъното. Чувах я как мърмори нещо и проклинса, по тона и звучеше, че не ми пожелава нищо хубаво, нито на мен, нито на неродените ми деца... май и до внуци стигна. Накрая изнесе наръч дрехи и ги хвърли в краката ми.
-- Това са сватбените ми дрехи, повлекано, -- изрече и се захили гадно.
-- Мълчи, гадино!-- тази реплика на кръ4маря я разбрах.
Е, те ми ставаха.. и като си помислих, че едно време е била с моята фигура... тръпки ме побиха. Обиковени дрехи, добре запазени... Навлякох ги зад същата тази завеса.
Фангориат ме чакаше. Новите ми приятели ме чакаха.

Животът ме чакаше.

Само да протегна ръка.... виждам я... тънка китка, дълги пръсти... бяла кожа, невиждала слънце.... поняога си казвам - протегни ръка, Али...

Улиците на Фангория... Заради панаира блъсканицата беше уморителна и неприятна, джуджетата се възползваха от ръста си по доста неприятен начин.
-- Защо ми каза повлекана? -- попитах Леков, който ме държеше здраво под ръка. Горкия, май го бях наплашила...
-- Кръчмарят е от нашите, Арен се казва, запомни името му. Ако някой път имаш нужда от помощ. пшотърси го. Но жена му... Майката каза ли ти за децата?
-- Каза ми, -- прошепнах. И си спомних лицето й, болката й... Никога не бях мислела преди за това, никога. Че може би някой страда, че изпитва болка...
-- Детето им е там някъде, -- каза Леков и посочи към Замъка.
Чак тогава го видях... Той беше малко странен... губеше се от поглед, все едно че не искаше да бъде виждан. Огромен черен замък, кацнал на някаква височина, нещо като насип може би... Тогава изпитах страх. Истински страх.
-- Арен не се примири с това, е взимат детето му... опита се да се бори. Видя ли ръката му?
-- Не.
-- Направиха го неспособен за никаква друга работа освен да налива разредена помия на риманистите. Той прокле сина си, Аледар. Единствения си син. Отрече се от него. Но жена му не можа да го понесе. Не можа и да му прости това проклятие, много е суеверна... Такак живеят от години. А за повлеканата... тук има такъв обичай - ако една жена се движи по улиците с двама мъже, я смятат за... хм.
И млъкна.
-- Все едно, -- казах. Не че слушах много какво ми обясняваше за повлеканата. Мислех за това, какво обясняваше за Арен и жена му; за живота, който водеха от години, мразейки се... една трапеза, едно легло, една работа... а сега...
-- Тя ни мрази, -- добави Горан някъде отзад. -- Но слкючихме споразумение с нея... Детето на сестра й е от нашата група. Обещах й да го пазим. А тя ще си мълчи. Само дано не го заловят Жилото, че какво ще правим...
-- Е, какво. Просто... ще сменим щаба си. -- засмя се Леков и пак лицето му светна.

От къща на къща...
По дворове и зимници, по градинки и тавани...
Леков говореше.
Тогава му обърнах по-глямо внимание, иначе погледът ми беше залепен в Горан.
Но когато Леков говореше, просто омагьосваше. А говореше за неща, които всички виждаха, но се примиряваха. За глада. За бедността. За това, че не Риман е наследник на трона, че е узурпатор. Че децта им убиват своите родители. Че животът може да е красив, но не бива да се очаква други да спасяват положението. Имаше невероятен дар-слово... А лицата на хората... все едно им разказваше приказка за нещо, което не може да стане реалност. Бяха загубили вярата си.
... аз загубих много неща... себе си дори по едно време... но стана чудо. Винаги съм казвала - вярвам, какво друго ми остава? Вярвам, че ще намеря това, което търся. Вярвам, че мога да помогна. Вярвам, че всичко е в моите, не, нашите ръце. Че не бива да се примиряваме с това, което не ни харесва, а трябва да го променяме по свой образ и подобие. Аз създадох свят - това исках, това ме прави щастлива. Не съм загубила вярата си.

Понякога усещах настроението им... гняв, подмазвачество, празни обещания, че ще се включат. От някои къщи направо ни гонеха, когато Леков се опитваше да обясни, за какво става въпрос. Други направо заплашваха, че ще извикат риманистите. а риманистите си стояха почти на всеки ъгъл - високи мъже в дълги черни плащове, с шлемове, покриващи лицето.... безчувствени и все пак нащрек. И аз се чудех на смелостта на тези двама мъже, които забравяха всичко в името на една идея... и то каква идея. какво е да спасиш цял народ?
Понякога говореше и Горан.... но външността му ги разсейваше, той също умееше да говори, но чарът му... той беше неговата сила и на него разчитаха май и двамата.
А аз просто слушах.
И не можех да повярвам, че някъде стават такива неща...
И си мислех за Армания. Не бих понесла да й се случи същото... и народът ми да гладува. Моят народ. Моят. Защото аз съм наследникът.

... si bybri tuk? :-)))
basi shte vi prebia
biva li taka? :-)))
tz tz tz
vazmuten sam i ogorchen :-)))
provezhda se kasting a men nikoj ne me vika?
pfu
syrdit sam vi :-))))
mnogo pri tova

ako moga az da sam arhiepiskom na Kanterberi v tazi piesa?
ili pone ispanska inkvizicia?
ako ne odobrite i dvata varianta ostava Herr Flick ot gestapo

mhm
dokat izleznat rezultatite shte naduja Portishead - Strangers
struva mi se podhodjashto :-))))

ae sisterki :-)))
maj e vreme za bach

Всичко хубаво в живота е или незаконно,или неморално,или води до затлъстяване

Bull, az taka ili ina4e shte te otrazq. Vyprosyt e dalis shte se poznaesh, zashtoto otrazqvam samo otdelni ka4estva, a ne pravq portreti.

Rolq otdavna si polu4il, oshte v momenta, kogato pojela da mi bydesh brat.

usmihnata, Ali~:)

Taka prodylji cql den... po4uvstvah se kapnala, a na tqh ne im li4eshe nikakva umora. Lekow me mykneshe naj-nevyzmutimo pod ryka iz ulisite, svivashe v nqkakvi mizerni i mrysni prohodi, obikalqhme kry4mi i kyshta sled kyshta, kyshta sled kyshta.
No podhodyt mu beshe razli4en.
Kym vseki otdelen 4ovek, kym vsqko semejstvo, po-to4no, toj uspqvashe da otkrie nqkakva proluka v zakostenelite im predstavi i ostavashe sleda. Po--kysno se okaza, 4e moqta skepti4nost e prekalena, 4e dumite mu ostavqt nqkakva sleda vyrhu syznanieto na horata. Pone sys sigurnost se ustanovqvashe, v koi kyshti pove4e ne biva da stypvame.
Togava se 4udeh... tezi myje... mladi sa vse pak, a... nqmat si semejstva, zarqzali sa vsi4ko, koeto bi moglo da gi privyrje, v imeto na zagubena kauza. Takava q smqtah togava - zagubena. Zashtoto stote godini na upravlenie na Riman si bqha okazali vliqnie. Horata ne si spomnqha nqkakvo drugo systoqnie na neshtata, za tqh neshtatat vinagi sa si bili takiva i shte si ostanat takiva. Ponqkoga mi idvashe da kipna i da gi raztyrsq, da gi nakaram da se sybudqt ot tazi pasivnost, ot tazi apati4nost.

... shte mi se horata da 4uvstvat. I to da 4uvstvat istinski, a ne da se prikrivat zad psevdo4uvstvata si. Iskam da obi4at, da mrazqt, no samo i samo da ne se otpuskat. Zatova gi tlaskam. Tlaskam gi s tova, koeto izly4vam...

Daaa... moje bi shtqh da premina i kym realna dejnost na raztyrsvane:))), no Goran me useshtashe... vinagi me e useshtal, strashna intuiciq imashe, v imeto na Drakona. Lekow govori bavno, za da go razbirat i mladi, i po stari. A goran me stiska za ryka do bolka, ne mi pozvolqva da mrydna.
4ak ve4erta se pribrahme v kry4mata. Konqt mi, za koito, hvala na Drakona, nikoi ne se beshe polakomil (koeto ne beshe mnogo 4udno imajki predvid vida mu), preplitashe kraka otzad.
Aren ni servira nqkakva ve4erq... syjalih rimanistite,a ko naistina poseshtavat zavedenieto mu ponqkoga. A posle Lekov stana, kimna na Goran i izleze. Daje ne me pogledna.
Moje bi shtqh da se qdosam, 4e me prenebregna tyj qvno. No bqh ostanala s Goran... i za men tova beshe...

Пък и Леков ми беше интересен; исках да знам всичко за него. затова започнах да разпитвам Горан, а той увърта, мълчи, усмихва се, шегува се - е една дума, изнервяше ме тогава до крайност. По-късно разбрах, че тогава още ми нямаха доверие, че за тях бях някакъв излишен товар. Успях да измъкна само откъслечна информация.
Няколко са основните водачи на съпротивата, а Леков е един от тях. И той познава само един от другите водачи, за да не може мрежата да се разкъса при залавянето му. Пове4ето от осветените - така наричат бунтуващите се - настояват Леков да стои само в горския лагер и да ръководи нещата от там. Но идеята на Аркон е била друга - за втори път чувах името му, и винаги се произнасяше с голямо уважение... Леков е основният камък в момента, не бива да го залавят - това обясняваше Горан. Всичко ще се разпадне без него.... Идеята на Аркон е водачът да е близо до народа, да е в досег с него, да дава пример,. а не да се крие.... Но с идването си във Фангориат Леков е поел излишен риск, и така го търсят под дърво и камък...
Попитах Горан откога Леков е водач, откога се е заел с това непосилно бреме.
-- Дълго, Али... -- каза ми. -- Сега е на 35, а се занимава с това от петнадесетина години. Аз се включих наскоро, може да се каже, че един вид ще му ставам заместник... макар 4е знам, 4е не мога да го заместя, изклю4ено е. Има талант да се разбира с хората, да ги привлича. Когато се включих към осветените, нещата бяха позамряли, Риман беше нанесъл няколко тежки удара върху осветените, мнгого от тях бяха заловени и изтезавани, мрежата почти се разкъса. тогава Леков беше още от редовите, но нещата се промениха. Нашите го приеха лесно за водач, защотото е от малкотот хора, които са осветени още от времето на Аркон. И е познавал Аркон!
-- На мен това нищо не ми говори... -- промърморих.
-- Аркон е началото на всичко, Али. Аркон. Светлината, така му казваха, преди да го заловят и убият риманистите.... И сега му казват така. Превърнал се е в легенда.

Трудно е да си нечия легенда.... и да очакват от теб повече от това, на което си способен. Трудно е да се бориш с авторитетите, защото те в повечето случаи са недсегаеми. Но може би.... някой ден ти самият ще станеш авторитет.

pfu... koi kogo shte prebiva...a? !!! /slovom: tri udivitelni/

ama gledai kolko pliosnato sedish takav lilav na nashte konspiratosrski zaglavia:)))

arhiepiskop na Kantarburou ????
be... dali tova e ot Robin Hud ?
heh.... ako e ot tam.... samo Gai ot Gizbarn... nishto drugo za teb:))))PPPPPPP
ako ne e.... normalno e:)))) pak da ne sam razbrala....

Portishead.... mDAAAAAAAAAAA:)))))
be tova bratle znae kvo da slusha.... i koga da go slusha:)))))))

i taka...
potancuvah...
popiah...
chetoh prikazka za leka nosht...
vreme e za san....

p.s.
sardit i ogorchen li si oshte?
ne?
nikak?

heh.... znaeh si:)))))

ej tyj, hvashtash q slu4ajno.... Bqh se kompleksirala za tegloto edno vreme, tova me stresirashe, a se typ4eh ot myka i ot jelanie da se unishtoja.
I kakvo?
Ha-ha!
Posle....
Noemvri maj beshe, parite vkyshti svyrshiha. Ej tyj, maika mi raboti na dyrjavna rabota, lekar v obshtinska bolnica, polu4ava vseki mesec fish, a pari nqma. Togava za pryv pyt mi se naloji da pogladuvam, ne mojeh da vzimam zaemi, zashtoto ne znaeh, dali shte moga da gi vyrna. Makaroni. I oriz. Polovin kilogram oriz e bil hranata mi za edna semica, za shest dni po-to4no. Po kolko grama e tova? 500 : 6... 80grama i malko otgore na den. A v Tyrnovo razstoqniqta sa golemi - do universiteta pytqt e okolo 2 kilometra, pesha4kata, po dva pyti na den. da, nqkoi hora otkrivaha romanti4nost v gledkite. A az bqh gladna , zverski gladna. Obajdah se vkyshti ot vreme na vreme, maika mi me pita - pari imash li? A az kazvam - da, ne se trevoji, hranq se dobre. Hranq se dobre trynki! No kak da kaja na majka si, 4e deteto i bavno umira ot glad i e svelo razhodite si do minimum? Radvah se, 4e ne moje da me vidi, ne se pribirah po cql mesec, a kogato se pribirah s liubimoto mi BDJ, maika mi ahvashe - stopila sym se bila. A az se smeq i i kazvam - e, na dieta sym, hranq se zdravoslovno... i i obqsnqvam kak to4no zdravoslovno se hranq, 4e qm samo ryjen hlqb, 4e nablqgam na vegetarianskata hrana.... makaroni i oriz, heh. I solta svyrshi po edno vreme, no izmolih ot sysedite. Dobre, 4e neta beshe free v uni-to, 4e ina4e s kakvo shtqh da zalygvam glada si?

Majka mi taka i ne razbra... ne iskah da i pri4inqvam tova, da znae, 4e ne moje da izdyrja deteto si. Opitah da namerq rabota, no pri syobshtavaneto, 4e sym student, i to redovno, vratite se zahlopvaha.
I togava si kazah - majnata ti, Ali! Majnata ti! Za kakvo ti e da jiveesh? Gledahs kak kolegite ti, nadutite pravisti, se fukat s mobifon4etata i zlatata si, a v glavata ti e samo misylta kak da se nahranish, kak da poemesh nqkakva hrana, vse edno kakva.... Nakraq stignah do tam, 4e edna kolejka me nahrani... samo tq zabelqza kakvo stavashe s men, samo na neq i pukashe, i tozi nein jest shte go pomnq do kraq na dnite si.
Togava...
Reshih da otkaja hranata.
Ej tyj, tiho i nezabelejimo samoubijstvo, nikoi nqma da razbere. Zapo4nah da qm prez den... posle prez dva. Posle zapo4nah da qm samo kiselo mlqko. Ve4e imashe pari, no za kakvo mi bqha? Bqh dostignala do dynoto. I oshte me boli ot tova, ot glada, ot opitite da zaspish, kogato stomahyt ti e prazen. A trqbva da se dvijish, da si adekvaten, klekcii da poseshtavash.... to4no po sesiqta mi beshe naj-gladno... Togava reshih, 4e ako ne qm edna sedmica, prosto shte zamina., organizmyt mi beshe otslabnal ve4e dostaty4no, pone 5-6 kilograma bqh svalila, dynkite mi se svli4aha, bez da ima nujda da gi razkop4avam... )t 1 do 8 dekemvri glad. Nikakvo kiselo mlqko, celodnevno dvijenie. Nakraq se umorih, sednah na edna peika, gledah gi horata... usmihvah se dori, zashtoto smqtah, 4e tova e kraqt, a tova e bilo samo na4aloto.
Umorih se malko. Tova beshe rezultatyt ot ednosedmi4noto zversko gladuvane. Poumorqvane. I si kazah - bah ta v karyka, Ali, kak stava taka, kak stvaa? Pone da bqh pripadnala, pone nqkakva reakciq da imashe!
Nishto.
Posle prodyljih s tova kiselo mlqko. Edna kofi4ka na den, dve ponqkoga.
Taka sym ot dekemvri.
I moga samo da luja priqtelite si, 4e qm.
Ami ne qm!
Plodove i mlqko, tova e. Nishto drgo. baba mi e v panika, shtqla sym da se razboleq i da pukna. Prav mi pyt, vse edno 4e mi dreme. A izglejdam vse po-dobre, tova e strashnoto. promenih si metabozlizma, tova mi obqsniha. Kogato se obadi syrceto mi, beshe ot stresa. Vzeh prekaleno prisyrce problemite na edin priqtel... izhvyrlih kym nego cqlata energiq, koqto me poddyrjashe, nishto ne ostan a za men. I syrceto se rabuntuva, stegna me kato s kleshti. Lekarite bqha v 4udenka... dotuk. A predi nqkolko dni... otnovo pregled,.... nikakvi problemi, syrceto mi bilo zdravo kato na dete. I kakvo?

Da....
Togava beshe tejko.
I sega mi e tejko.
Za kakvo da har4a parite si?
Ne 4e gi imam mnogo, muftq net free.
No prodyljavam da ne qm. I tova... tova ne e dieta. Ne jelaq da qm. Vse oshte vqrva, 4e vse nqkoi den tozi organizym shte otkaje da rabot pove4e, 4e shte se otpusna... no ne stava. Edna nastinka ne moga da hvana daje! Ne sym se razbolqvala ot.... minaloto lqto maj. Prez zimata gripovete me podminavaha,a uj trqbvashe da sym zaslabnala i s uvredena imunna sistema.... trynki. Po-jiznena sym otvsqkoga. samo kogato otkaja kiseloto mlqko, togava sum slaba. I mi e trudno.... trudno da se dvija byrzo.
Tolkova maj za anoreksiqta.

E, dnes hodih na grobishta. Iskah da govorq s dqdo si, imah nujda ot tova; az mu bqh liubimka, az maj sym semejnata liubimka, ne znam zashto, 4ar, predpolagam. I svetene.
A toj me obi4ashe.
Ako beshe jiv, kogato kandidatstvah, shteshe da me ambicira da u4a medicina. Treto pokolenie lekari shtqhme da stanem... No ne moga da ponasqm 4oveshkata bolka, ne moga prosto. Useshtam q kato svoq sobstvena.
Vyrvq kym grobishtata na hylma i reva. zashto reva? Mi ne znam, kym 6 sutrinta, prosto vyrvq i reva. zashtoto mi lipsva, zashtoto iskam da mu kaja - dqdo, opletoh se! Opletoh jivota si, zagubih posokata si, nishto ne e vajno za men, osven da pomogna na nqkoj zabluden skitnik, koito posle me zabravq... ne mi puka za pomneneto, prosto.... ne moga da spra. A tova sym go nasledila ot nego, ot noshtnite mu viseniq nad bolni4ni legla i to v infekziozno otdelenie... celi noshti trevogi nad bolno dete, uspokoqvane na blizkite... ot nego mi e sveteneto, ot nego.
Sednah na groba mu i zarevah s glas... kakvo pravq s darbata si, zashto q pogrebvam? A toj... zashto ne moje da mi pomogne, zashto me ostavi tuk? Zashto stava taka, 4e horata, koito naj-mnogo obi4am, iz4ezvat v ryjta i ne jelaqt da me iz4akat?

Mykata na maika mi me pogubi. A az pogubih neq. Kvit sme zna4i. I znam, 4e kogato poglejda men, vijda liceto na bashta mi, i taka shte e zavinagi. Tova e nakazanieto za tova, 4e me osakati po takyv sadisti4en na4in.

da.... kolko godini psihi4eski tormoz stanaha? Qqqq da pomislq... stva mi smeshno, mnogo smeshno...
utre shte stanat deset. utre.

tezi grobishta...
pripomnqt mi, 4e grobyt na bashta mi e v nqkakvo zabutano grad4e na ime Preshov v centralna Evropa.... na 1500 km ot men.
I se utteshavam... basi, uteshavam, shte revna, ne revnah ve4e
i se uteshavam, 4e duhyt mu e v men, s men, 4e mqstoto nqma zna4enie...
no za men ima.
bassi, nemoga da posetq sobstveniq si bashta, zashto e pogreban na majnata si!

a tolkova zverski imam nujda ot bashta... bassi, razrevah se.
i s kakvo moga da se uteshavam? S maika nevroti4ka, det me zaplashva, 4e shte se samoubie. Samo 4e tova sym go 4uvala ve4e, ot deset godini go 4uvam, ot malka mi go povtarq, togava i vqrvah, a sega ve4e ne moga da 4uvstvam sy4uvstvie kym emociite i, moga samo da se opitvam da q uspokoqvam i da i obqsnqvam, 4e ne biva da se samoubiva, zashtoto imamam nujda ot neq, zashtoto vsi4ki i vsi4ko, koeto obi4am, me napuska, postepenno i bavno se izti4a izmejdu prystite mi.
i moga samo da sedq i da se samosyjalqvam. i da reva de.ama ot tova ne mi stava po-dobre, naprotiv daje.

MRAZQ TE, BOJE, AKO ZNAESHE KAK TE MRAZQ SAMO. PAZEL SI BIL DECATA, TAKA LI? a MEN ZASHTO NE OPAZI? ZASHTO ME OSTAVI SAMA VYV VSI4KO I ZA VSI4KO DA SE OPRAVQM V JESTOK SVQT, KOITO NQMA MILOST KYM NIKAKVA SLABOST? ZASHTO MI POZVOLI DA GLEDAM DECATA OT NORMALNI SEMEJSTVA, BEZ RODNINI S PSIHI4ESKI RAZSTROJSTVA, ZASHTOTO TO DO TOVA OPIRA, DO KAKVO DRUGO?
ZASHTO ME ZARQZA S DARBA, KOQTO NE ZNAM KAKVO DA PRAVQ I KAK DA UPRAVLQVAM?
IMA LI TE VYOBSHTE ILI SAMO MI SE PRAVISH NA NQKAKVO VSEMOGYSHTO KOPELE, DETO SE MESI NAVSQKYDE? ZASHTO NE SE NAMESI, KOGATO IMAH NUJDA OT TEB, KOGATO KRESHTQH OT BOLKA I SE MOLEH ZA POMOSHT, OTKYDETO I DA E?

PROKLINAM TE.
MOJE DA BOGOHULSTVAM - DREME MI NA...
MAINATA TI!
TI ME ZARAZQ, VODISH OVCETE SI. NO GI VODISH KYM GIBEL.
AZ NE SYM OT OVCETE TI.
NQMA I DA BYDA, ZASHTOTO TI SI EDNO NISHTO.
NE JELAQ EDNO NISHTO DA ME VODI KATO PASTIR NA BLEESHTI GLUPACI.

I KAKWO SEGA?
KAKVO MI DADE, KOPELE?
INTELEKT?
ZA KAKVO MI E?
DA SI BIQ GLAVATA S NEGO, ZASHTOTO NE MOGA DA SPRA DA MISLQ ZA NESHTA, KOITO SA BEZRAZLI4NI NA POVE4ETO... ILI PO-TO4NO GI MYRZI DA MISLQT. V U4ILISHTE ME OPREDELQHA KATO ZUBRA4, ZASHTOTO OCENKITE MI BQHA VISOKI. MAMKA MU, ZAVYRSHIH GIMNAZIQ SYS 6.00! V DVANAJSTI KLAS DAJE NQMAH TEKUSHTA OCENKA 5; ZASHTO TAKA? AZ KAKVO SUM VINOVNA, 4E ZAPOMNQM OT EDIN PRO4IT? BASI, DA SE KOMPLEKSIRASH OT TOVA, 4E SI UMEN I V SVOBODNOTO SI VREME 4ETESH... KAKVOTO TI POPADNE, MEDICINA, FIZIKA, GEOGRAFIQ, ASTRONOMIQ, KLASIKA... POLIGLOT, VLADEESH 5-6 EZIKA.
V UNIVERSITETA.... NE ISKAH DA ZUBRQ, NE 4E NQKOGA SYM GO PRAVILA, NO SI VLQZOH TYPOTO PRAVO S NADEJDA, 4E SHTE MOGA DA POMOGNA NA NQKOI S TAZI PROFESIQ, 4E NQKOI SHTE IMA NUJDA OT MEN. I PAK USPEH NAD 5.50. POVE4E POLU4IHA ZUBRA4ITE... DREME MI ZA NQKVI SKAPANI OCENKI! MOGA DA SI ZAVRA DIPLOMATA ZNAESH KYDE.
KRASOTATA ME IZNENADA. I SEGA SAMO MOGA DA USESHTAM KAK MYJETE ME ZQPAT V CICITE I SI FANTAZIRAT OI ZNAE KAKVO. AMA NE SA POZNALI. NE MI DREME ZA TQH.
A DARBATA...

syjalqvam za tova... ne iskam nikoj da me syjalqva ili da me uteshava. prosto imah nujda da go kaja.
I se izvinqvam na ppriqtelite si, 4e sa go 4eli.
Ne iskam da vi natovarvam.

naistina syjalqvam.

Ali~