Сутрин като всяка друга... Измих се за последно... сресах се за последно... и поисках ножица. Арен ми даде нещо, което с голяма фантазия би могло да се нарече ножица... тъпо и ръждиво.
Хванах кичур от косата си... и го отрязах... подстригах се тъй късо, че заприличах на момче. Всъщност аз въобще бях заприличала на момче. Стоях пред огледалото, същото онова мътно огледало, но този път го бях изнесла навън, в задния двор на кръчмата. Отслабнало лице... изпито... сенки под очите... а очите... яха кафяви. Първо не го забелязах, а като го забелязах, само повдигнах с безразличие рамена. Нали ми бяха черни очите, какво беше станало за тези дни? Чии са тези очи в огледалото? Чие е това лице?
Къса коса, разпиляна на неравни кичури... и това не можа да ме загрози. Защото бях се разхубавила... и то видимо, промяната беше особена... а на мен... само ми стигаше да я отбележа. за какво ми беше да й се радвам или да я анализирам, щом като днес щях да умра?
Леков ме видя и ахна...
Прокарах пръсти през косата си... така щях да я реша в бъдеще. Какво бъдеще? - за мен нямаше бъдеще.
За мен няма бъдеще.
И тръгнахме... през тълпите по улиците, които отиваха да се забавляват със смъртта на Горан, и с моята смърт. Колко весело им беше! Или поне така ми се струваше, защото бях толкова напрегната, толкова гневна, че всичко и всеки ми се виждаше враг. Леков ме гледаше уплашен. На едно място ме хвана за ръка, стисна я... за кураж ли беше това? Или искаше нещо?
Погледнах го въпросително.
-- Недей, -- шепнеше той, -- недей, яма смисъл да се жертваш. Хората мат нужда от теб.
-- Хората ще се забавляват със смъртта ми! -- рекох му. -- Погледни ги! Как предвкусват кръвта!
-- те не знаят какво правят, Али, не знаят...
-- Поне мен не ме лъжи, -- отсякох го и той не посмя да проговори повече. така в мълчание стигнахме до площада... сляхме се с тълпата, вляхме се в нея.
|