Един ден просто зимата свърши. Ей тъй, изведнъж. Снегът, който покриваше всичко като някаква саванена покривка, един ден бе огрята от слънце. И това слънце я събуди... В този ден Аледар усети, че нещо ще се промени. как се променяше тя самата, не можеше да прецени. Но 17 годишните деца се променят бързо, и освен цветът на очите й, преминал в тъмно кафяво, Аледар беше поизраснала... Защото въпреки книгите и затвореният начин на живот, тя използваше голяма част от времето си, за да тренира... часове наред упражнения, които укрепваха тялото й, тъй както книгите укрепваха интелекта и съобразителността й.
И наистина... този ден тя получи нови дрехи....
Всъщност... защо ли се опитвам да се откъсна?
Получих нови дрехи, които адски ме издразниха. Бяха... розови. А розово мразех и винаги съм мразела. Затова задържах летящото същество и му наредих да ми донесе друга дреха. То поклати глава отрицателно. Отворих прозореца и подадох ръката си, стиснала дрехата, навън...
-- Ще я пусна! -- усмихнах се малко зловещо и тръснах дрипата над пропастта.
Летящото същество изхвърча да докладва и след малко бях удостоена с честта да видя човек... след толкова време, че бях забравила да говоря дори. Човечето - защото стигаше до рамото ми - поклати глава неодобрително, и рече:
-- Принцесо, днес ви очаква важна среща... Не може да отидете облечена неподходящо за ранга си.
-- Ако трябва, ще отида гола на срещата, -- реших да го посмутя аз и се зарадвах на изчервяването му. -- Искам дреха, която да отговаря на мен, а не на нечии фантазии и погрешни представи.
Човечето се врътна и след малко ми беше донесена друга дреха - стегнати по тялото ми, като изваяни... черни... само наметало липсваше, иначе си беше стандартен костюм на благородник. Навлякох ги и се опитах да потуша женската си суета... пригладих косата. И си казах - нека ме водят. Все едно че имаше значение...
Следобед вратата се отвори и този път вместо някое от летящите същества видях войник, риманист. Станах от леглото, където се опитвах да успокоя нервите си с някаква огромна илюстрована книга за лечебните растения... и го последвах. Защото не бях под стража... а по-скоро под почетен конвой. Стълбите надолу... спомних си за деня, в който се качвах нагоре и сърцето ми беше разбито от болка и отчаяние.
Сега знаех, къде ме водят. При Риман. Но не ми пукаше, защото... може би защото все още си нямах представа, с какво се захващам.
Не ми пукаше и защото когато убих Горан, една част от мен умря заедно с него. И вече не бях това, което беше напуснало Арманския замък, опиянено от луната и недоволството си. Бях нещо ново... нещо друго.
Aledar~
|