От къща на къща...
По дворове и зимници, по градинки и тавани...
Леков говореше.
Тогава му обърнах по-глямо внимание, иначе погледът ми беше залепен в Горан.
Но когато Леков говореше, просто омагьосваше. А говореше за неща, които всички виждаха, но се примиряваха. За глада. За бедността. За това, че не Риман е наследник на трона, че е узурпатор. Че децта им убиват своите родители. Че животът може да е красив, но не бива да се очаква други да спасяват положението. Имаше невероятен дар-слово... А лицата на хората... все едно им разказваше приказка за нещо, което не може да стане реалност. Бяха загубили вярата си.
... аз загубих много неща... себе си дори по едно време... но стана чудо. Винаги съм казвала - вярвам, какво друго ми остава? Вярвам, че ще намеря това, което търся. Вярвам, че мога да помогна. Вярвам, че всичко е в моите, не, нашите ръце. Че не бива да се примиряваме с това, което не ни харесва, а трябва да го променяме по свой образ и подобие. Аз създадох свят - това исках, това ме прави щастлива. Не съм загубила вярата си.
Понякога усещах настроението им... гняв, подмазвачество, празни обещания, че ще се включат. От някои къщи направо ни гонеха, когато Леков се опитваше да обясни, за какво става въпрос. Други направо заплашваха, че ще извикат риманистите. а риманистите си стояха почти на всеки ъгъл - високи мъже в дълги черни плащове, с шлемове, покриващи лицето.... безчувствени и все пак нащрек. И аз се чудех на смелостта на тези двама мъже, които забравяха всичко в името на една идея... и то каква идея. какво е да спасиш цял народ?
Понякога говореше и Горан.... но външността му ги разсейваше, той също умееше да говори, но чарът му... той беше неговата сила и на него разчитаха май и двамата.
А аз просто слушах.
И не можех да повярвам, че някъде стават такива неща...
И си мислех за Армания. Не бих понесла да й се случи същото... и народът ми да гладува. Моят народ. Моят. Защото аз съм наследникът.
|