Слязохме от кулата, аз и нещастният риманист, който трябваше да ме съпровожда. Сега, като бях пораснала на височина, риманистът не ми се виждаше толкова огромен. Вярно си беше, че му стигах до рамото, и то едва-едва. Но момчето беше младо, личеше си под шлема.
-- Къде ме водиш? -- попитах внимателно. Не исках да го провокирам да стане груб, исках просто да разуча малко, какво представляват тези риманисти.
-- Забраниха ми да говоря с вас, принцесо, -- рече той.
-- Вече наруши заповедта, не мислиш ли? -- усмихнах му се и за пръв път се опитах да приложа на практика това, което винаги бях презирала - малко чар.
-- Еххх, -- въздъхна той и ме погледна за пръв път. -- Водя ви при Риман, принцесо, но не казвайте на никой, че съм говорил с вас.
И на мен ми идеше да въздъхна... Нима степента ми на опасност възлизаше на толкова, че да ме оставят в ръцете на някакъв смутен и объркан от задачата си новак? А в края на краищата... Каква ли опасност бях...
Тогава вдигнах глава по-високо и пак пригладих косата си... И отново в кръвта ми закипя желанието за мъст. Но какво можех да направя? бях без оръжие... а и информацията, която ми даде Горан.... от нея излизаше, че Риман е просто безсмъртен.
Риман можеше да е безсмъртен... но аз бях гневна и отчаяна. И с всяка крачка, която првех към него, гневът се качваше по гърлото ми... Тогава още не знаех, че гневът не е най-добър съветник...
Бях готова все пак. Бях готова за всичко. Освен за това, което последва.
Aledar~
|