Слизай надолу, стига зяпа небето.
Ако не го видя...
Ще го видиш. Ще го видиш, гарантирам ти.
Трябва ли да слизам?
Не си сама. Аз съм с теб. Нещо повече, ще сляза с теб. Нямам избор...
Надолу, надолу... пак при него?
Ако мислиш още дълго, ще ми навредиш.
Хубаво де.
В залата, моля.
Разстоянието надолу винаги изглежда по-късо, нали?
Да, по-лесно се пада, отколкото да се изкачваш.
Стигнахме.
Ех, Али... знаеш ли... май сгреших. Най-добре ще е да се качваш... трябваше да изведа и теб, само дето ти трябва нов меч.
А Феарад?
Не можеш да воюваш с меч, който е пронизал любимо същество. Други, моля да дадеш на Аледар меч, нов меч, и да я пуснеш. Аз оставам.
А НАКАЗАНИЕ? ТЯ ДОЙДЕ САМА ТУК.
Аз я накарах, моя е вината. Аз ще остана... Тя ми послужи като инструмент, за да мога да дойда при теб; но грешка беше, Аледар... тя не е твое създание; а мое. Аз трябва да определя съдбата й.
Аледар, наказанието за нещо, което не си извършила, е да минеш по паралелите на един обикновен човек, или по-точно - по моите паралели, по моето минало. Като минеш по тях, ще се влееш в приказката си с нов меч - Армаге. Това мога да направя. Феарад остава тук. Други, доволен?
ТЪЙ ДА БЪДЕ.
Али, тръгвай. Веднага.
Aledar~
|