-- Нека се запознаем, -- каза Жилото, за да отвлече човешката останка от чашата. -- Игрил се казвам.
И в същия момент се усети какво бе сторил... И се замисли. Колко хора знаеха, какво точно е истинското му име? Всички толкова отдавна го наричаха Жилото, че беше забравил... е, не точно забравил, какво е истинското му име, но толкова отдавна не го използваше, че му се струваше неестествено да го произнася.
-- Игрил..., -- произнесоха несъзнателно устните й. -- И какво искаш, Игриле?
Толкова отдавна никой не го беше наричал така.
-- Няма ли да ми подадеш ръка? -- опита се да се пошегува той, но истината беше, че се чувстваше смутен и объркан. Представа си нямаше какво точно трябва да направи в тази ситуация. И макар че твърде отдавна не търсеше съвети от по-висшестоящите, Игрил си пожела Леков да беше тук и да се намеси мъдро и напълно хладнокръвно в ситуацията. А ситуацията си беше банална - една алкохолизирана жена не желаеше да напусне кръчмата, не желаеше да му подаде дори и ръка и да се представи.
-- Не обичам да ме докосват, -- усмихна се малко зловещо Аледар. -- Но това не е твоя работа. Бих се радвала, ако ме оставиш на мира.
-- Защо се наливаш?
-- Не се наливам! Просто се отпускам, нищо страшно. Какво си ме зяпнал така? -- намръщи се жената-дете.
Игрил се забърка... Искаше да каже нещо, но не му хрумваше нищо смислено. Може би защото самият разговор беше съвсем безсмислен. Аледар се беше впила в шишетата и той не можеше да измисли нищо, с което да я накара да помръдне. В главата му прехвърчаха различни алтернативи... Но реално не можеше реши какво точно да направи. Наистина на моменти му се струшаше, че говори с дете; но после се сещаше, какво му беше разказал Леков за това дете... Дете, което бе пропътувало само дни наред, за да стигне тук; дете, което беше зарязало сигурния си живот, за да почне да се занимава с една чужда и малко обезсърчителна кауза; дете, което беше заклало мъжа, когото обичаше; което бе имало достатъчно смелост да се хвърли от една от кулите на Замъка. И някак не можеше да приеме, че всичко това е плод на някакъв каприз или глупост.
Можеше само да стои и да я гледа... как надига поредната чаша от скоросмъртницата, наречена фрог... с обиграния жест на алкохолик. Гневът го обгърна, спусна се като някаква пелена, която напълно забули съзнанието му и реалната му преценка за нещата. Следващото, което осъзна, беше, че я държеше здраво, държеше детето здраво, и дори успя да го вдигне въпреки съпротивата. От рязкото му ставане шишетата се раздрънчаха и изпопадаха по земята. Лактите й се забиха в гърдите му, Аледар се опитваше да се освобоси, без да обръща внимание на това, къде точно удря и дали причинява болка. Може би ако можеше, тя би се добрала до Армаге и би го използвала. Но в момента това беше невъзможно.
Aledar~
|