За страха... за това ми се пише.
За страха....
За страха, който загубих.
За страха, който ме нападна.
най-големият ми страх - че ще ме изоставят. Още от дете го имам. Не знам как точно съм го получила... винаги ми се струваше, че родителите ми не ме искат и ще ме оставят някъде... ще ме подхвърлят един вид. Може би защото винаги съм живяла с мисълта, че не съм доброто дете, не съм това, което се изисква от мен. Дори са искали да съм момче... да имат двама сина, за какво им е било? Е, аз съм си дошла напук с друг пол... Така майка ми са я убеждавали няколко месеца, че ще има син, а накрая в родилното - ами... малка изненада, госпожо, имате дъщеря.
Друг страх...
Мисля в момента.
Беше ме страх от тъмното, но го преодолях.
Беше и още ме е страх от височини. Аз си знам, как го получих този страх. Като бях в трети клас, се обзаложих сама със себе си, че ще мога да вися само на ръце от прозореца на четвъртия етаж. Явно това е бил кошмарът ми... значи, хващам се за перваза... и провесвам крака. После увисвам.
Ако тогава някой беше влязъл в стаята, от стряскането щях да се изпусна, предполагам.
От този епизод получих страх от високото. Дори едва се качих на Балдуиновата кула в Търново. Помогна ми един курсант... първо ми взе якето, после раницата... и ме убеждаваше... може би защото не му подадох ръка, за да ми помогне... ама се качих на тази пуста кула. И слязох.
Не понасям да изпитвам страх. Полудявам направо. И се опитвам да го преодолявам. Готова съм на всякакви жертви, само и само за да докажа, че не съм страхлива.
|