-- Ти си дете още, -- продължи той, вече по-спокойно и уравновесено. -- Видя частица от тоова, с което се занимаваме. Захванеш ли се с това, вече няма да можеш да се измъкнеш. Познавам този тип хора като теб... захапете ли нещо, държите докрай. А тук края, детенце, обикновено е смъртта. На колко си години?
-- Почти на седемнадесет.
-- И искаш да умреш толкова млада? -- повдигна вежда той. -- Нямаш ли семейство, нямаш ли приятели? Нима няма нищо, което да те задържи?
Семейство... безразличие... приятели... съжаление...
В съзнанието ми проблясна образът на баща ми, на сестра ми... Арманския Дворец, стаята ми в източната куличка... И изчезна също така бързо.
-- Понякога има цели, които са по-важни от това.
Леков само поцъка неодобрително.
-- Един ден ще разбереш, че тоова е основата за всеки човек; че това е най-важното, което имаш. Но сигурно ще е късно, защотоо ще си ги загубила.
-- А ти?
-- Какво аз? Имам само майка, за която се грижа или по-точно съм я оставил в чужди грижи; приятели са съмишлениците ми. Друго не ми е необходимо.
-- Тогава защо на мен трябва да ми е необходимо друго? -- упорствах аз.
Той въздъхна безпомощно и седна на земята. Вдигна глава нагоре и сякаш ме забрави.
-- Мой дълг беше да те предупредя. Захванеш л се с това, нищо друго не бива да те отвлича. Ще трябва да вложиш сърце, душа, усилия и любов; наречи го страст. Това е, детенце. Утре заминаваш или с мен, или с Горан. Още не съм решил.
И влезе... изоставяйки ме с мислите ми.
Тези мисли, които те преследват денем и нощем; които не ти дават покой и те посещават и в съня ти като кошмари. Кошмари за неща, които по--късно стават реалност. Да сънуваш бъдещето... от това по-голямо наказание няма.
|