Пътят към Фангориат беше изпълнен с мълчание. Какво можех да му кажа на Леков? Струваше ми се, че ме презира... за това, че съм била способна да издам всичко, което знам, за да спася един мъж. Мислех си, че не е способен да го разбере... колко малко го познавах тогава! Той мълчеше... това ме потискаше, но как да му го призная? Минавахме през селата... и аз се чудех - защо жертва всичко заради мен? срещахме риманисти често о пътя си, но всички изглеждаха много заети, с тролите, както се подразбра. Бунт на тролите... отново. И на джуджетата от Вечната планина... Неразбории бяха плъзнали по Фангория. Леков може би точно затова беше в безопасност, накрая се присъединихме в пътя си към една стотица риманисти, уж да ни пазят. Да, наистина тук нямаше как да го намерят. И мен...
Влязохме във фангориат от север този път... вратите бяха без стражи, никой не проверяваше...
И аз усетих, какво става. Просто... освен проблемите с тролите и джуджетата... Риман чакаше мен. Това беше. Чакаше мен. А аз бях готова. защото имах най-страшното оръжие - не ми пукаше. Или поне ми се струваше така, защото ми пукаше за Горан.
Въпросът беше другаде... не толкова исках да спасявам Горан, осъзнавах, че е обречен, леков си беше рав. исках да умра, това беше. Леков ме гледаше съчувствено, сийгурно се опитваше да усети страданията ми по любимия. Хубаво, че не можеше да види другото...
некрофилия некрофилия некрофилия некрофилия
Градът си беше такъв, какъвто е бил винаги... шумен и пиян. И красив в покрайнините, мръсен в центъра... Прстигнахме вечерта, Арен ни посрещна в кръчмата си, а жена му отново беше надянала киселата си физиономия. На сутринта щеше да се решева съдбата ми... а мен не ме интересуваше... не ме интересуваше. Исках да легна, трябваше да легна и да събера сили за новия ден. Защото интуитивно долавях, че ще ме чака нещо, кото не може да се сравни с нищо друго...
|