|
Тема |
36 [re: ocмaтa] |
|
Автор |
ocмaтa (паралелист) |
|
Публикувано | 15.08.01 19:53 |
|
|
Вратата се беше отворила тихо и Леков беше застанал зад мен. Той винаги така се придвижваше - напълно безшумно, като котка.
Изчервих се... така ли трябвше да ме завари? Пред огледалото, съзерцаваща себе си? Обърнах се и го погледнах... и някъде дълбоко в сърцето ми се обади страхът. Леков си беше единственият човек, който някога ми е внушавал страхопочитание.
Тогава... видях в погледа му нещо, което ме изплаши. Устните му изрекоха нещо, някакво име, така ми се стори... А той... изведнъж всичко се промени. Леков ме изблъска навън, в нощта.
-- Искам да се върнеш там, откъдето си дошла, -- лицето му беше изпънато и гневно. Но усещах, че сякаш за този гняв не съм отговорна аз, а нещо дълбоко в съзнанието му го принуждаваше да говори.
-- Не, -- опитах се да се измъкна, но ръката му се беше впила в рамото ми.
-- Не разбираш ли? Това не е игра! Това не е приказка!
Това не е приказка. Отворете очите си, за да видите. Отворете ушите си, за да чуете. Отворете чувствата си, за да усетите. Това наистина не е игра. Нито ви разказвам приказки.
Почувствайте я. Почувствайте мен.
|
| |
|
|
|