Eната чу стъпките на приближаващите се войници още отдалеч. Тя грубо изшътка на Фарес да млъкне, за да може да прецени по-добре, дали гласовете се приближават в тази посока. След няколко секунди стана несъмнено, че риманистите се приближават към палатката.
-- Е сега я втасахме! -- затюхка се Фарес. -- Какво ще правим?
Палатката имаше само един изход, а той беше обсаден от приближаващите се стъпки. Фарес се огледа отчаяно и за пореден път съжали, че е взел на подобна мисия и Ената. И този път сам пред себе си си призна няколко неща наведнъж... че караниците им бяха глупави, страшно глупави... че би предпочел да хванат само него... че я разчита в момента на него и на неговата преценка... че ако я нямаше до него, не би знаел какво да направи...
Той се втренчи в някакво платнище, хвърлено до сандъците в един от ъглите.
-- Ела, -- каза й и я помъкна. Ената не се противеше, подчини се моментално... нямаше време за спорове.
Едва успяха да се покрият, когато влезе първият риманист-стотник.
-- Стражата я няма, -- рече войникът, след като огледа набързо палатката. -- Нещо е станало, викайте хилядника... и сложете охрана пред входа.
Помещението се опразни.
Ената се сгуши във Фарес.
-- И сега какво ще правим? -- прошепна в полумрака на сенките, хвърляни от огъня, запален пред палатката.
-- Може би ще успеем да се измъкнем... -- прозвуча гласът му разколебано.
-- Не мисля, Фар. Това е краят. Нека поне си отидем с фойерверки. Трябва да унищожим праха.
Той я изгледа изпитателно... После се замисли... Трябваше някак да я измъкне оттук, каквото и да му струваше това.
-- Не си го и помисляй, -- каза тя внезапно. -- Оставам тук.
Фарес се смая... Как беше прочела какво се върти из мислите му?
-- Имам огниво... -- добави Ената след малко. -- Предлагам да ги изчакаме да се върнат и да подпалим праха... Ще изчезнем точно като онази купа сено... нали?
И когато по-скоро долови, отколкото видя кимването му, тя се вслуша в тишината. Трудно й беше... струваше й се, че ще загине за чужда кауза, за чуждо дело. А после я хвана срам... Толкова ли беше важно коя е държавата? Нима и раянци трябваше да минат през същото? Не беше ли от значение само това - дали си струва?
И аз се чудя... кога си струва и кога не... кога е прогнило всичко...
-- Мислех си, че ще умра в битка, -- рече Фарес извернъж. -- Сигурен бях. Макар да се надявах, че ще видя Фангория щастлива и свободна... Чувствам се страхливец...
Ената не отговори нищо... подобни мисли се въртяха и из нейната глава. После леко протегна ръка и го погали в тъмното по лицето.
-- Шшшт, -- каза, и си спомни, че така утешаваше детето си някога... преди години... преди да го загуби заедно с баща му. Загледа се в странните сенки, които танцуваха на платното на палатката. -- Трябва да станем и да се подготвим, Фар.
Той беше увесил глава. Ената се втренчи в него и късно видя струйката кръв, която се стичаше по врата му. някъде от сенките зад нея се появи тъмен силует, облечен в черно наметало. Чу се смях.
Aledar~
|