Дълго време нещата не се променяха, няколко месеца, може би. Отначало тя се опитваше да брои дните, които отлитаха един след друг, есента беше напреднала доста, идваше зимата. А ден след ден в синята стая нищо не се променяше - носеха й храна, носеха й дрехи, меки и удобни, носеха й и книги - всякакви книги, от всички области. Първите книги, които Аледар получи, изхвърчаха през прозореца в знак на протест и гняв. Но това сякаш не впечатли този, който ги изпращаше, защото книгите идваха. И докато тя имаше възможност първите дни да анализира всоичко, което се беше случило с нея последните месеци, то рано или късно материалът свърши. И тогава не й оставаше нищо друго, освен да започне да чете и така да запълва времето си на мълчание. Няколко пъти на ден тя виждаше прислугата, хвъркатите ефрали, които разнасяха предмети, без да й обръщат никакво внимание. Тя се опита да ги заговори, но нямаше смисъл... не отговаряха. така на нея за пръв път й се наложи да се привърже към книгите, които бе избягвала в Армания. Понякога обаче погледът й спираше на някоя страница и се заковаваше там с часове... Тогава мозъкът й се опитваше да смели, че е убила човек... онзи войник до плевнята... и си мислеше, че може би е убила синът на някой от последователите на осветените. Мислеше си за Горан, чиято кръв лепнеше по ръцете й... Мислеше за Леков, за когото предполагаше, че се е скрил някъде за зимата - през зимата осветените не можеха да действат...
Но преди всичко желаеше кръв. Желаеше кръвта на Риман. Защото омразата й към него нарастваше всеки ден... Пленник на разкош и на омразата... очакващ... месеци наред...
Aledar~Редактирано от Aledar на 02.09.01 18:55.
|