Хаос... стадо от хора в хаотичен бяг. А аз просто си стоях там, опитвайки се да пазя равновесие въпреки опитите да ме избутат и премажат в желанието си да са по-далеч от телохранителите. Май бях изпаднала в някакъв шок... не исках да помръдна... или не можех... ... обикновено не мърдам, защото не искам...
И тогава някой най-жестоко ме повали на земята. Видях Леков... вси1ко ми се виждаше забавено и не чувах нищо. А той явно схвана , 4е съм неадекватна и ме разтърси така, че целият свят си дойде на мястото... отново чух крясъците, цвиленето на конете в паника...
-- Ти си луда бе! -- изсъска Леков в ухото ми, скъкна плаща от рамената си и ме загърна през глава... Не виждах нищо, усещах само как някой ме влачи за яката без да се съобразява много-много за препятствията. Леков ме беше хванал през раменето и полуприклекнал заобикаляше някакви предмети - това го разбирах и без да има нужда да гледам... но въпреки варирането достатъчно ме болеше.
-- Горане, -- чух го да вика. -- Горане! Взимай я, аз ще се опитам да ги забавя...
-- Глупости, води я към страноприемницата, аз ще се занимавам с тях.
Отгърнах малко от плаща, за да видя само как Горан изчезва в посока на най-гъстата тълпа. А Леков ме помъкна отново през някакви малки и засукани улички, завиваше, минаваше през чужди дворове, връщаше се по следите си, докато накрая се оказахме на тихо площадче пред някаква кръчма. Там той ме пусна... просто ме пусна, което означаваше, че почти ме беше носил през цялото време.
Паднах в праха и яростно започнах да разтривам ударените места.
-- Знаеш ли какво направи, детенце? -- въздъхна той и седна до мен. -- Сега... сега ще Риман ще предприеме още по-големи наказания... ще има нови забрани...
-- Трябваше да мълча и да ви гледам как му се кланяте ли?
-- Нищо не разбираш... а на мен не ми се обяснява. Само едно ми кажи - защо си търсиш белята?
-- Защото... заради легендата, -- казах объркано аз.
-- Какво общо имаш с легендата? И с коя легенда всъщност? - намръщи се той.
Запретнах ръкава си и отгърнах плата, закриващ татуировката.
На слънцето проблясна Дракона и заискри в златно.
Леков просто се хвана за главата. Не каза нищо, нито думичка. Просто сякаш замръзна в поза на пълно отчаяние...
Така ни свари Горан - как седим в праха.
-- Малко ме посмачкаха, ама... пратих ги в друга посока, -- захили се той, без да обръща внимание на отчаяната физиономия на Леков. -- Даже ми дадоха златна монета за упътването... е, след като получих юмрук в ребрата де... Хайде, ставайте, хората ей сега ще заприиждат.
Леков стана тежко от земята.
--Трябва да напуснем града, преди да са завардили изходите. Е, не можахме да си свършим цялата работа, -- рече и ме погледна недоволно. -- Поне чухме какво му се мъти в главата на Риман.
-- А с нея какво ще правим? -- посочи в моя посока с глава Горан.
-- Ами... Казах ти аз, камък на шията е. Ще я заведем в лагера... Стана ясно май, че няма да се отървем от нея... Щом Майката не е могла да се справи с нея.
-- Не говорете за мен така, все едно че ме няма! -- намръщих се. -- Освен това имам благословията на Майката, така каза да ви предам.
Леков повдигна рамене.
-- Само това ни липсваше... луда жена в редиците...
Горан само се засмя.
|