Била съм в безсъзнание седмица... или по-точно в някакво осоено състояние на неосъзнаване на реалността.
Сигурно съм се излъгала да се мерна тук, в реалността... Каква грешка!
И когато се събудих, бях на непознато място. Съзнанието ми беше изчистено и спокойно. Няква жена седеше до вратата и плтеше; като се надигнах на лакът, тя възкликна радостно и преди да мога да я попитам нещо или въобще да реагирам, изхвърча през прага.
След малко влезе Леков; и това ме учуди - нима е чакал специално да се съвзема? Или случайно беше тук?
-- Как си? -- попита и клекна до леглото ми.
-- Жива... -- прошепнах. А после започнах да му разкавам... за Затвора, за Нила, за Горан, за предателството, за бягството... подред, доколкото можех. Главата ме заболя... спомените нахлуха... а спомените са тирани.
Така е казала още Бронте, Емили - спомените са тирани, които се завръщат, за да ни изтезават... не можеш да ибягаш от себе си, не можеш, колкото и да опитваш...
Toj su[a[e wnimatelno, ot wreme na wreme pokla]a[e glawa.
-- Не знам къде отиде Горан, -- така завърши разказът ми. -- Не знам, нищо не знам.
-- Мога да ти кажа, но още е рано, -- рече Леков, а после се плесна по устата. Нарочно го каза, знам... но не знам защо го направи. Нима не знаеше, как е реагирам? Че ще искам да знам?
-- кажи ми сега, -- рекох му. Тогава май беше последният път, когато съм си мерила езика... Оттогава се отпуснах. Понякога си мисля, че така стана заради удара по главата... а сега си мисля, 4е просто съм имала нужда да говоря истината и това, което мисля.
Ех... личи си, че ми е зле май... не иша смислено. Исках да кажа, че прекалено дълго си мерех приказките спрямо хората, слушах се, какво казвам, внимавах, опитвах се да преценя, какво ли ще кажат хората. а в един момент връзката се прекъсна - престана да ми пука, какво ще си помислят. и започнах да си говоря, каквото мисля. Наруших основното си детско правило - икога не казвай,какво мислиш наистина. макар че... зяапочнах да се усещам, че говоря прекалено много и от този момент започнах да си противореча. така... така обърках всички.
|