-- Имате ли въпроси? -- попита Леков и огледа групичката. Бяха се разсеяли - всеки обсъждаше новата си задача със съседите си, шептенето нарастваше главоломно и сред приглушените гласове се долавяше ентусиазъм и готовност за работа. Това им беше хубаво на осветените, че всеки от тях имаше свободата сам да организира дейността си. Функцията на Леков беше само да внася ред в организацията, а не да им нарежда...
Не след дълго бунтовниците се разпръснаха - един след друг те нарамвха по една от кожените чанти, струпани в ъгъла, и се отправяха към мястото, където бяха завързали конете си. В дисагите имаше по малко питки, изпечени от старицата, която ги беше приютила. Всеки от тях имаше своя задача, само Игрил тръгна сам, мисията му изискваше това. Той сам трябваше да се добере до Раянския замък, сам трябваше да се изправи срещу раянския крал, сам трябваше да рискува, и задачата му харесваше, защото беше трудна. Едно от нещата, които Игрил мразеше повече от всичко, бяха лесните задачи... те винаги се оказваха по-трудни, защото се запъваха в най-неочакван момент. С трудното поне знаеш, че е трудно... Задачата му всъщност беше изключително сложна - от една страна трябваше да спомогне защитата на Раяна отвътре, от самия замък; от друга - решението на другарите му беше, че трябва да се помогне на Гарет. Макар и да не беше съгласен с това, той трябваше да се съобрази с решението им. Игрил продължаваше да смята, че това са аристократски глупости. Той напусна събранието с недоволно сумтене. Аледар се опита да го спре на вратата; тя отдавна бе забелязала отношението му и то я нараняваше. В последно време се чувстваше прекалено крехка и най-малкото неодобрение я засягаше дълбоко; все и се щеше всички да са й приятели, макар че вече започваше да се усеща, че това е неосъществимо. Сега обаче Игрил пренебрегна умолителният й поглед на жълтеникавите й очи и дори леко я блъсна с рамо на излизане. някъде отзад Леков видя всичко и въздуъхна. Със съжаление установяваше, че вече не е така активен както преди, уморяваше се по-бързо, отказваше се по-лесно. И когато продължаваше да обикаля Фангорийските села и да убеждава земеделци и занаятчии да зарежат семействата си и да се втурнат срещу смъртта, той все по-често си мислеше за Аркон. Той умееше да влияе на хората със самото си присъствие. аЛЕДар беше от същото тесто - той я беше слушал как говори, как се разпорежда и тя толкова приличаше по своята безцеремонност на баща си, че чак го плашеше.
Сега той я гледаше, как се е облегнала на вратата, и си помсили, колко много цялата й фогура, лицето й прилича на това на Дона. Малко тъжно му стана... Но бързо загърби тези мисли и се отправи към нея.
-- Аледар, -- повика я, но тя не го чу, беше се замислила нещо, жълтеникавият й поглед пробляскваше опасно.
Aledar~
|