Тя се съпротивляваше дълго и упорито; аз от своя страна настоявах, че искам да знам, че трябва да знам...
Понякога се чудя, дали трябваше да настоявам толкова.
В края на краищата Леков не й беше оставил място за отстъпление.
И когато Майката призна, че е познавала Дона... очаквах го, някакси. Бях подготвена. И от паметта ми започнаха да изникват някакви дреболийки, поне преди ги бях възприемала като дреболийки. Бях глупачка... можех да се досетя много по-рано. Още първата ни среща с Леков беше ознаменувана от репликата, че съм му била приличала на някой. А после... когато ме плениха до някаква плевня до Сумрачната Гора, той беше произнесъл нейното име. В ушите ми прокънтя отчаяното му "Не мога да те зарежа, не мога, Дона...", което тогава беше потънало сред страха ми и хаоса. Даааа.... Тогава, дано не се сърди Дракона, си помислих, че наистина не би могъл да зареже Дона, но можеше да зареже Аледар.
-- Може би не би трябвало да ти го казвам, но той я обичаше изключително много, -- позапъна се Майката. -- Обожаваше я, струва ми се. Когато Дона напусна Фангория, той потъна изцяло в работата, а беше още много млад, нямаше още двадесет години, доколкото помня. Затова появата ти тук го сресна прекалено много. Още когато бяхте тук ми каза, че приликата ви го ужасява.
-- Нима толкова много приличам на нея? -- озадачих се.
-- Е, приличаш и на баща си, миличка. Обикновено тъй става, -- засмя се тя.
-- А какво е правела майка ми във Фангория?
-- Беше дошла по същите причини, по които дойде и ти, дъще.
Старицата изведнъж се разбърза, сякаш целият ден беше на привършване; отказа да ми каже каквото и да е повече по въпроса, макар че я разпитвах жадно.
Малко странно се почувствах, като разбрах, че не съм първата, тръгнала по този път; ощетена бях. Майка ми беше минала преди мен и сякаш беше събрала всичко красиво и ценно... беше отнесла със себе си и част от Леков... от любовта на всички хора, които са я познавали, а после се запознаваха и с мен... и ни сравняваха. За жалост бях сигурна, че сравнението не е било в моя полза. Колкото и да ме убеждаваше старицата, бях упорито вкопчена в идеята, че Дона ме е превъзхождала във всичко; превъзхождала до такава степен, че за мен не беше останало нищо друго освен да се примиря с остатъците. Единственото, по което се различавахме, беше, че тя не беше срещала Риман. Когато попитах за това Майката, тя се засмя и каза, че Аркон никога не би го допуснал.
Аха! -- рекох си тогава... Не е срещала Риман, но затова пък с Аркон са били... приятели? Колкото и да питах старицата, тя отказваше да побави каквато и да е подробност към разказа си; а когато се достигаше до въпроси, които касаеха едновременно Аркон и майка ми, всичко се покриваше с непрогледна мъгла.
Странна история беше това... И смятах да се завърна в Армания и да я разнищя докрай.
Aledar~
|