Някаква особена сънливост ме налегна... и аз не знам защо така; след пустинята, след тази седмица 4е и пове4е на нпрежение... бях изтощена до крайност. Странното беше, че се отпуснах на такова място - с двама луди търговци - така ги възприемах тогава... търговци, които едва ли не насилствено ме возеха на някъде си... в някакво село с варварското наименование Караен. А аз просто се свлякох на дъното на каруцата и изпаднах в състояние на неадекватност... Една част от съзнанието ми обаче беше нащрек.
Мъжете мълчаха... по едно време Горан се премести отпред, до по-възрастния, и си зашепнаха нещо. Постепенно сякаш забравиха за присъствието ми... или може би разчитаха на това, че съм заспала. Така успях да подочуя нещичко.
Първо Леков предположи, че съм избягала от някое от околните села... после заобсъждаха меча...
-- Какво да я правим,--въздъхна накрая Леков. -- Как да я зарежем в това село?
-- Мислех,че си решил вече,--подметна Горан.
-- Ами уж... Ама... виж я, дете е... и май не би се върнала там, откъдето е тръгнала... А да я вземем с нас -- пак не става, и ти много добре знаеш защо.
-- Може пък да ни потрябва за нещо.
-- За какво? Да прелъстява риманистите, а ние после да ги убиваме ли? -- размърда се недоволно Леков. -- Остава само и жени да включим в тази лудница, същински панаир ще стане.
-- Не забравяй меча, той трябва да е ориентирът ни. Не си ли чувал за жените воини? Майка ти разказваше такива истории последния път като я посетих. освен това... --- и се поколеба.
-- Какво?
-- Легендата. Всички са я чували. За принцесата, която ще спаси Фангория...
-- Това са глупости, Горане, приказки за малки деца. Пък и това страхливо и наплашено дете кава принцеса ще е...
-- Не ми изглеждаше толкова страхлива... Размисли, имам чувството, че ще ни е полезна.
-- Камък на шията е тя, нищо друго...-- заключи Леков и чух как шибна кончето. -- Ще я оставим в селото и това е.
Камъкът на шията можеше само да лежи... и да червенее от срам.
|