драконът лежи в своя замък. прегърнал своето златно съкровище. камари натрупани скъпоценности и бижута, красиви и смъртоносни оръжия, безценни килими и гоблени по каменните стени и под. произведения на различни култури и поколения, всичките надживени, победени, покорени и унищожени от дракона. това съкровище е единственото свидетелство за тяхното съществуване ...

драконът прекарва дните си върху него. когато е буден вижда него. когато спи - пак него сънува. то е радостта на живота му. но нищо не му доставя по голямо удоволствие от това да го гледа как расте. да лети над чужди земи и да граби и плячкосва. да опожарява градове и да изтребва жителите им. да превръща земята в пустиня, небето в пламък, а живота в смърт. и после да се завръща тук, в своята недостъпна крепост, защитена от всички страни, и да се любува на своята рожба. с дни да преподрежда, претегля, излъсква и укрива любимите си играчки. драконът не изхвърля нищо. което е влязло веднъж в замъка - не го напуска. и нито човек, нито животно някога ще доживеят да надникнат тук ...

само белият гарван е неуязвим за вкаменяващия поглед на дракона, за зловонният му и изпепеляващ дъх, за тромавите тласъци на крилете му и раздиращите нокти на лапите му. сега драконът спи, но когато се събуди, отново ще започне да преброява съкровището си. и тогава ще разбере какво му е отмъкнал гарванът - нещо съвсем мъничко, но безкрайно ценно ...

не вякое злато сияе, но златото на дракона свети. макар и не със собствена светлина. на връх купчината, където драконът спи има малка кристална кутийка. той я е затиснал между лапите си и е положил глава върху нея. отвътре е натъпкана с черно кадифе, но това което кадифето загръща и пази от нараняване свети така силно, че то изглежда почти нематериално прозрачно. това е източникът на светлина, който кара цялото съкровище да сияе, самата кристална кутийка изглежда като изтъкана от жив огън ...

и това наистина е така. драконът не смее да погледне вътре, затова е сложил и черно кадифе, но то не помага особено. всеки път когато неволно се загледа вижда живия огън вътре и образа на онази, от която го открадна, гърчещ се сред пламъците му ... той не е забравил нищо. още помни как я издебна и в нейно отсъствие отмъкна силата й. драконът знае, че огънят няма да е вечен, че тя гори в него, и той ще живее докато живее и тя. и това е единственото нещо от което го е страх ...

защото живият огън го е оковал, той няма нужда да бъде пазен и охраняван. но драконът вече е негов роб. живият огън бе последното нещо, което добави към имането си. и заради него извърши най-големите жестокости. драконът отдавна вече не грабителства, затворил се е в замъка си и живее единствено с желанието да погълне колкото се може повече от светлината и топлината на огъня, те са по силни и проникващи и от тези на огнедишащата планина на която е кацнал замъкът му.

но не може да ги опази само за себе си. те се промъкват на вън и превръщат пустинните му мрачни владения в зелен рай. а той не усеща нищичко от живителната им сила. някой ден, когато пламъкът угасне, и драконът ще угасне заедно с него, всичкото му злато ще престане да свети, и замъкът, владенията, и целият му свят ще си станат отново грозни и отблъскващи каквито си бяха. а самият дракон ще бъде просто купчина непотребни люспи ...

затова дори в съня си, така здраво е хванал своя живот в лапи. опашката му бие конвулсивно с острия си шип каменните плочи на пода. а той отново сънува, че когато се събуди ще е безсмъртен, че отново ще лети и увеличава съкровището си ... а когато се събуди отново ще установи, че вече всичко е ограбено, сринато и изпепелено ... че единственият живот наоколо е резултат от действието на тази непонятна сила ... живият пламък ...

... и че живият пламък е изчезнал !!!



... един бял гарван лети бързо, стискайки внимателно в човка малка перличка. тя не може да го ослепи нито изгори, неговата белота отразява всичко и й го връща удвоено. той лети над гората, онази гора, от която още никой не се е върнал ... отвъд непрогледния мрак и труднопроходимите трънаци ...

Ami ne iskam da se mestq, ne mi haresva tam! Iskam da sym si tuk, tuk mi haresva, tuk! Ostavam.

Дълго седях из ръжта, в полето си... в останките на Фангориат, в пустинята, която остана след него. Седях си в тревата, усмихвайки се пусто... виждали ли сте пуста усмивка? Сякаш вси4ко е изцедено от нея, вси4ко... Така се усмихвах... все едно оплаквах детето си; а това си е загуба, която се равнява в очите ми на загубата на дете...
Слушах вятъра... гледах вълните на морето си... класовете на ръжта се привеждат надолу... после се изправят, сякаш нищо не е било... от търкането се получава много особен звук, много особен... наслада за ушите ми, които в другия свят, в света на воина се наслушаха на крясъци и стонове... Сега си стоях в залеза, това е. Мълчаливите ми сълзи бяха пресъхнали... полето спря да се разширява...

Чакам. Чакам. Чакам.

Какво чакаш, дете?
Трябва да стана. Трябва да продължа. Трябва да намеря това, което... което загубих...което си отнех сама от себе си... да намеря светлината си някакси, знам, че съм болна, но съм сигурна, че тази светлина... просто... има я, знам че я има, знам. Вярвам в нея. Ако не вярвах, досега да се бях разсипала като света ми...

Станах.
Станах.
Станах от ръжта... някакси. Станах и тръгнах. Не знаех накъде, но трябваше да се движа, трябваше. W koq posoka da se otprawq? Kogato stoi[ w sredata na ogromno pole i horizonta se sliwa с ръжта... тогава какво? Накъде да се отправя?
Тръгнах към слънцето, исках да се стопля... треперя цялата, нямам сила... едва крача, едва... както днес, по улиците на Търново... имам чувство, че просто ще се свлека... но знам, че волята ми е в повече, 4е не бих го направила това... да покажа слабост? Пфу! Никаква слабост, никаква... ще се движиш, аледар, ако ще да трябва да те дърпам, разбра ли, малката?
Тръгнах към слънцето... тялото ми се обля в светлина, в кръв... небесна кръв; но аз не се уплаших, нямаше как. От какво бих могла да се уплаша, щом съм мъртва? От ръжта можах да изляза само мъртва... само мъртва. Движа се безшумно сред стъблата като сянка; сянка... черна сянка. Движа се бавно, препъвайки се... крачка след крачка... но не спирам... инат, винаги съм била инат...
Полето има край, може би. Два края има. Чак сега го рабрах това за двата края...
На единия край...

Край първи...

Седя на пода на банята; малка и тъмна баня, без удобства... крушка от 40 вата... мъждукаща. Капеща вода.
Коленете ми са обгърнали легена, дига се лека пара, съвсем лека... водата вътре в легена е топла, с температурата на кръвта ми...
Седя си... и се усмихвам. Малко демонично изглеждам... може би, не знам, не мога да се видя отстрани.
Студено ми става, подът е циментов... не ми е удобно, никак даже... но знам, че скоро няма да ми пука.
Вдигам шишето... почти съм го изпразнила. Това беше първото ми питие, съвсем първото... досега не съм опитвала алкохол, дори и бира... особено пък бира:((... отпивам от парещата жълта течност, една глътка само; лицето ми се свива от болка, гърлото ми протестира... а топлината се спуска по гърдите ми.
Събрах смелост. Най-сетне! Няма да съм мижитурка повече, няма! Ще умра така, както аз искам...
Вдигам ножа... остър е, това ми харесва; винаги съм обичала оръжията, какво пък толкова; знам, това не съответства на представите ви за женски интереси, ама не ми пука. Ножа... да не се разсейвам, ножа... опипвам с пръст острието... усмихвам се. Това май съм го правила и преди, знаеш ли... само че по друг начин... жалко за усилията, напразно... тогава не успях... ама сега...
Хващам го решително, няма какво повече да се колебая. Прекарвам го бързо ( така по-малко боли, като е бързо) през едната китка... после през другата. Болката ме прерязва... не спирам, не мога да спра до тук... потапям ръцете си във водата, така... така кръвта тече по-бързо, изтича по-бързо... водата червенее... става мътна...
Коленете ми отслабват натиска... нещо... става ми... толкова въздушно... та... аз.... аз.... тласъците... сърцето ми се превръща в мой убиец, защото равномерно изтласква кръвта ми... помпичката се самоубива... болката пуслира, пулсира... първо ме влудяваше тази болка, сега не ми пука вече... и защо ли трябва да ми пука... убивам един труп, който не е способен нито да обича, нито да мрази... или по-точно обича всички еднакво... някои хора не могат да се примирят с това... че трябва да... болката... не я чувствам вече... изтича с кръвта ми...
БОЖЕ, КОЛКО СЪМ ЩАСТЛИВА

не мога да мисля... само... гледам... кървавата вода... аз...

аз...

Мога да опитам и с диазепамите... макар 4е това е лекарсвото, което мразя най-много.
Ако го смеся с достатъ4но коли4ество алкохол, ще отплувам. Въпросът е в дозировката... не знам колко ще ми трябва. Може да съм болна, ама... същото това тяло е плувало две хиляди метра... така че не бива да го подценявам.
Може би ще е редно да подпитам майка си по някакъв начин,.... само че тя няма да иска да ми каже, познава ме, знае... баба си не мога да питам, тя ми е чела книгата... мога да опитам да го изчета отнякъде, медицински книги вкъщи има бол... ама... там едва ли ще пише, какво количество десет милиграмови диазепани ще са необходими за да отправят директно в отвъдното един 60 и няколко килограмов плувец...

Прибирам се в гетото... нисък и разплут във вси4ки посоки блок... 4етириетажен, на места двуетажен... чудо на съвременната архитектура... влизам през главния вход, подминавам равнодушно надписа, изискващ пропуски... поглеждам към пощенската кутия; знам, че няма кой да ми пише реално, не е както миналата година... но по навик поглеждам, може пък Марин да се е излъгал да ми пусне нещо... макар 4е и него съдбата го завъртя; наложи му се да прекъсне, а е интелигентен, гениален даже... много си го обичам него,не знам защо... а дори забравих рождения му ден, забравих го... може би защото той не ми помогна... през зимата... пуснах му маил, просих за помощ, а той не отвърна... и аз се отказах да прося за помощ вече,отказах се.
Зелени, унило зелени коридори... наляво, наляво, надолу, надясно, наляво, стълби, надясно, моя коридор, тук живея вече втора година... отключвам... след като половин час съм ровила из раницата си за връзката... влизам в апартамента; моята стая е отсреща. Влизам и почвам да се събличам... хвърлям си дрехите по земята, не ми се слу4ва често, но ми се случва... дънки, блуза... нахлузвам ризата си и се хвърлям в леглото... късно е, но в стаята е светло - точно отсреща е уличната лампа, свети директно през прозореца.
Тишина. Сесия е, хората учат... а които са свършили, са се изнесли. Само отсреща, в другия блок, някакъв мъжне е спрял да пие от десет дни, пуска една и съща музика... зле му е, усещам го. Понякога се изкушавам да отида при него, да почукам на вратата му и да му кажа - стига, моля те, стига... спри да се унищожаваш, кажи ми, какво е станало? да го накарам да се изплаче, може би, защото той от това има нужда...
опитвам се да затворя очи, мисля си за един приятел... не знам защо се сетих за него; в коридорас почва да се шумоли... имаме мишки. Съквартирантките ми много се шашкаха отначало, пищяха, протестираха... на мен никога не ми е пукало. Даже по Коледа, когатоостанах сама в целия блок... останах сама с мишките. Тя една от тях умря от глад... тогава въобще неядях, седмица кошът беше празен... влизам в тоалетната и я виждам, легнала на едната си страна... не знаех, че мишките имат розови лапички... доплака ми се и се обвиних, че не съм я нахранила... голямо говедо съм...
не святкам лампи... за какво ми е? Виждам нощем като звяр, това ще е от сините очи, те били виждали по-добре на тъмно... лежа в това огромно легло и мисля... мисля.... мисля...
Ако произнеса необходимата фраза, ще попадна във Фангориат... фразата е... Коя е Аледар

Беше толкова отдавна... не си спомням даже майка си... умряла е... отдавна... след като е родила сестра ми... чувала съм за нея от прислугата; студена жена била... студена, не показвала никакви емоции... Баща ми често ме гледа странно, затова знам, че много приличам на нея... а на баща си не приличам въобще. Аз - тъмноока, тъмнокоса... той светъл, синеок...
Питах го, защо са ме нарекли Аледар; не е това обичайно име за Армания, не е. А той ме погали по косата и някакъв облак се плъзна по лицето му; този облак се появяваше винаги, когато се сещаше за Дона, майка ми. Каза ми - майка ти така пожела, дете. Повече не съм го питала, макар че още не знам, какво означава Аледар.
Глезиха ме доста - все пак аз бях наследникът на трона; прислугата ми се подмазваше, а аз ставах под това вредно за едно дете влияние все по-безцеремонна и груба. Не исках да се подчинявам на никой; възпитателите ми не можеха дълго да запазят работата си - правех беля след беля и нищо и никой не можеше да ме обуздава.
Винаги съм си била малко странна... предпо4итах мъжките игри, мечовете, лъковете... с това се занимавах цял ден, докато сред народа плъзна слух, че си няма принцеса, а принц. Тези слухове ми бяха много приятни; станах още по-луда и буйна, баща ми само клатеше глава, четеше ми по някое конско, но не можеше да ми влияе. Сестра ми, Наирена, си беше моми4енце, което се играе с кукли... кукли, които аз обожавах да обезобразявам.
когато навърших 16 години, баща ми реши да ме даде на обучение... билкарство, ле4ителство, магии... бродерии и етикет, родословия и легенди... история на Армания... нищо не усвоих... не исках.

... chaka da byde uspokoeno
a az da polucha edin otgowor (no towa utre:)
ne ni razocharowaj :)))