ти го получи..
с този медал отгоре..:)))

ako go mislish tolkova,verno nqma da mojem da govorim... v imeto na drakona:) A tozi izraz naistina go izpolzvam v real life vmesto 'za boga':)
shtom iskash, shte se vidim... no edva li shte e predi esenta... sega sym vyrzana tuk, trqbva da se lekuvam...:( a esenta mi se vijda... dale4:(

imash q rolqta, odobrena si... na kastinga... taka li mu se vika?

zabravih da ti pojelaq dobre doshla vyv Fangoriat:))

няма значение:)

някой път се чудя..
защо е това разграничение.. тук и там...
не е ли тук... реалност.... като там...
аз съм аз... тук- и там...
различието идва само от усещането за различието...
биде ли пренебрегнат този момент...
реалноста тук, става реалност - там..
на пейката..
пред сградата...
пред материалното...
пред визуалното...
пред ....

ми да...
разликата е само ....
тук - въображение за човека ...зад мислите
там- визуализиране на човека ...зад мислите...

хех.. объркано ми е...

просто...
трудно ми е да обясня...
срещаш някого... няма значение как...
и нещо в теб трепва.. и си негов...
когато стане това...
особено при мен...
страхувам се че не мога.. не заслужавам да го имам..

бе.... мисля, ако братлето беше тук...
щеше да осветли:)))
хех.... и него го обичам:)
а не го ознавам:))
обичам=в мислите ми е/сте...


бе... има ли значение..
аз сис.. за разлика от теб.. не само че знам какво е алкохол..
ми и пркалявам с него...
порок...
да!
колкото мога... и възможно най- пълно...

стига толкова...

айе сис.. до...

dobre zavarila!:)))

i az zabravih..

lekuvash?

bih iskala da mahna s magicheska prachka
i da zabravish znachenieto na dumata bolest..

Имам такива дни, в които не мога да се движа. Обикновено - още от сутринта ме обхваща нещо... и не мога да стана от леглото си. Лежа си сред разбунтуваните завивки, дърпам от гняв ръкавите си... и просто не мога да стана. Веднъж се разревах заради това, защото ми се налагаше да изляза, а просто не можех. Това беше в гетото... гледах вратата, тя беше / е точно срещу леглото ми... розовите тапети... тези тапети най ме дразнеха, бонбонено-безвкусно розово. Гледам си вратата и си казвам - ей сега на, ще стана! Ставай, Али! Ставай!
А не мога да мръдна. Може би защото подсъзнателно не искам... за какво ми е? Да се влея в потока от безизразни лица... безчувствени лица...
Веднъж заседнах така в един нет-клуб... за четири часа. Исках да стана, а не мога... срам ме е. Как да кажа на съседа си - моля те, ще ми помогнеш ли да стана?

Това сънувам - влакове. Може би защото при мен почти всичко е свързано с влаковете... студетски живот ако ме питате какво е, ще кажа - БДЖ. Любимият ми превозвач...
Тази нощ пътувах... от Търново на юг... а линията е затрупана в момента, затова ми се налагаше да пътувам с автобус през Хаин Боаз... а ми става лошо, затова заспивам още преди да съм напуснала Търново... само че в съня ми се движех по тази линия... седях си в коридора и в целия влак нямаше никой... много странно...

Сложи ме внимателно на дъските; седна до мен, усетих го. А аз все така не можех да помръдна, бях като скована. Дори и очите си не можех да отворя.
-- Да не е мъртва? -- попита мъжа. А ръката на другия, на Горан, се плъзна леко по врата ми...
-- Жива е... Жива е, хвала на Дракона!
-- Само дето, -- поколеба се другият,-- какво ще я правим? Не можем да я заведем в лагера, това ще е излишен риск. Трябва да я оставим в някое от селата наблизо... В Караен например. Там имаме верни хора.
-- Малко странно ми се вижда... младо момиче, само... ах!
-- Какво има, Горане?
-- Има меч, Леков. Има меч.
Каруцата спря рязко. Мечът ми досега беше прикрепен от вътрешната страна на дрехите ми, плащът го закриваше... Феарад за малко да ме удави, когато се опитвах да плувам...
Някой посегна да изтегли меча, усетих го. И отворих очи.
бяха ме сложили в средата на каруцата... До мен седеше мъж, този, който отговаряше на името Горан; тогава го видях за пръв път и образът му се запечата в паметта ми... ...сънувам го понякога, сънувам го... Красив е, красив... Не можех да откъсна поглед тогава... от очите му... поглъщаха ме...
-- Добро утро, мъничка,-- каза ми той и се усмихна. -- Как си?

За страха... за това ми се пише.
За страха....
За страха, който загубих.
За страха, който ме нападна.
най-големият ми страх - че ще ме изоставят. Още от дете го имам. Не знам как точно съм го получила... винаги ми се струваше, че родителите ми не ме искат и ще ме оставят някъде... ще ме подхвърлят един вид. Може би защото винаги съм живяла с мисълта, че не съм доброто дете, не съм това, което се изисква от мен. Дори са искали да съм момче... да имат двама сина, за какво им е било? Е, аз съм си дошла напук с друг пол... Така майка ми са я убеждавали няколко месеца, че ще има син, а накрая в родилното - ами... малка изненада, госпожо, имате дъщеря.
Друг страх...
Мисля в момента.
Беше ме страх от тъмното, но го преодолях.
Беше и още ме е страх от височини. Аз си знам, как го получих този страх. Като бях в трети клас, се обзаложих сама със себе си, че ще мога да вися само на ръце от прозореца на четвъртия етаж. Явно това е бил кошмарът ми... значи, хващам се за перваза... и провесвам крака. После увисвам.
Ако тогава някой беше влязъл в стаята, от стряскането щях да се изпусна, предполагам.
От този епизод получих страх от високото. Дори едва се качих на Балдуиновата кула в Търново. Помогна ми един курсант... първо ми взе якето, после раницата... и ме убеждаваше... може би защото не му подадох ръка, за да ми помогне... ама се качих на тази пуста кула. И слязох.

Не понасям да изпитвам страх. Полудявам направо. И се опитвам да го преодолявам. Готова съм на всякакви жертви, само и само за да докажа, че не съм страхлива.