Страх ме е от светлината понякога. Имах период, в който не исках да виждам светлината... напомняше ми, че самата аз съм тъмна, тъмна отвътре. Движех се нощем, из сенките. В комбинация с черните дрехи - ами... чувствах се невидима.
Всичко тръгва може би от комплексите. Но за това друг път, не ща да си развалям настроението сега.
Оттогава нощта остана част от мен.
А после, под влияние на Фангориат... обикнах светлината. И сега мразя тъмните стаи например, завесите, щорите. искам да ми е светло на душата, като растенията станах.

Основен страх...
Страхът, че ще се влюбя.
Е с този страх не мога да се преборя.
Не знам защо така се получава... в семейството ми се приема, че да се влюбиш е нещо срамно, нещо като сифилис, предполагам. И въпреки това всички са се женели по любов. Никога по сметка.
Затова ми е странно да слушам съвети как да не се влюбвам. баба ми от малка ми е забила в главата, че да се влюбиш е ужасно; казваше ми: Ще видиш ти, някой като ти завърти главата!
На мен това ми звучи като заплаха. И сега така ми звучи. И може би, слад като го слушах толкова години, заразата е плъзнала в мен. Може би и аз си мисля, че да се влюбиш е като сифилиса...
Така или иначе, реших да се пазя някой да не ми завърти главата. Или ако ще ми я върти (хех, съвсем като в Екзорциста!), да е паралелен. Има един малък проблем с паралелите... и той е, че те не са чак толкова нереални.
Та тази моя фобия в комбинация с фобията ми да не ме изоставят... много весело става.

Той е във връзка със страх 3...
Страх ме е, че някой ще се влюби в мен.
Е това е кошмарът на кошмарите.
Повечето жени... при тях е друго, заради принципа на хищника. Те искат да са ухажвани, обожавани, облетявани... А аз съм в ужас от такива неща.
Мисля си... какво ще му дам на този, дето се влюби? Не давам да ме докосват... изпадам в некрофилски настроения... неконтролируема съм.... непредвидима съм... и луда понякога...
И до мерзение се опитвам да обяснявам, че не съм жена, че не искам да ме обикалят... защото няма да получат нищо. Никой няма да получи.
Пък и от 'богатия' си опит установявам, че мъжете, които са се осмелили да се приближат, са били стъпквани, и то жестоко.
Веднъж си обещах, че повече няма да допусна никой да страда заради мен. Затова в повечето случаи се държа отбранително... и хората си патят. Навлякох костюма на кактус и постепенно се превърнах в такъв.

Хех, какво предлагам... на тези, дето... горките...


НЕКРОФИЛИЯ
ПАРАЛЕЛИ
МЪГЛИ
ЛЕТЕНЕ
НЕОЧАКВАНОТО

Щях да забравя ВЕЧНОСТТА.

Страх пети - че ще се омъжа.
Уффффф, цялата изтръпвам.
Не искам да ме връзват.
Пък и цял живот наблюдавам какво може да направи един несполучлив брак.

Че ще имам деца...
Просто...

Аз съм си луда...
Скапана генетика.
следователно...
Пък и си мисля, че е жестокост да хвърляш деца в този свят само защото те е ударил хормонът.
Понякога обвинявам родителите си... ето, да кажем... само заради някакво си "майчино" чувство или инстинкт... ей ме на.
Това е гадно.

Ами... че не мога да пиша.
Всъщност, че не мога да пиша смислено. Или че сега пиша много по-зле, отколкото преди година, да речем.
Е това може да ме разстрои.

Страх ме е, че всъщност съм хубава. А аз не искам.
За какво ми е?
И така ме зяпат достатъчно... май нагло при това. В краката, в гърдите, вперили поглед... трънки!
Така се чувствам като на продан. Понякога се чудя, дали мъжете се усещат... в смисъл, съзнателно ли зяпат или просто инстинктивно.
Затова по принцип избягвам прилепнали дрехи. И ходя с кецове. И никакви поли...

Ами... усмихнах му се. Въпреки умората, въпреки всичко. Може би защото най-сетне се почувствах у дома; може би защото ме нарече мъничка... може би защото усмивката му беше заразителна... не знам.
-- Ще ни кажеш ли откъде си?-- попита Леков. По гласа му някак разбрах, че съдбата ми зависи от него... Че той е по-важният, по-главният... 35-36 годишен мъж, висок, с прошарена коса... Тогава смятах, че хората над 30 са престаряли... За пръв път обаче срещах човек с такова излъчване...
Обмислих ситуацията толкова бързо, доколкото можех с преуморения си и изгладнял мозък.
-- Не си... не си спомням..., -- промърморих. -- Не знам... не мога да си спомня...
Имитирах паника; не можех да кажа, коя съм; така ме съветваше интуицията. Послушах я.
Леков сякаш не ми повярва много, защото изхъмка многозначително и двамата с Горан се спогледаха.
-- Поне името си ще кажеш ли? Спомняш ли си го? -- подсмихна се Горан.
-- Аледар... -- изпуснах се, съвсем автоматично стана. Първо се разгневих сама на себе си, а после си рекох - ако това е Фангория, тук едва ли са чували за мен. А в Армания пустини нямаше, в това бях сигурна.
Леков повдигна вежди и се втренчи в мен.
-- Какво да те правим сега, дете? -- попита.
-- Не ме оставяйте, не ме оставяйте... вземете ме със себе си, -- помолих аз. И за подкрепа погледнах умолително Горан. Той само се засмя и с поглед ми показа, че това не зависи от него.
-- Ще те оставим в най-близкото село, Аледар, -- реши Леков; малко се позапъна, преди да каже името ми... -- Ние сме търговци, пътуваме към Фангориатския пазар, не можем да те вземем със себе си.
-- Къде ви е стоката?
Горан се обърна с гръб и започна да се смее; всъсщност виждах само раменете му, а те се тресяха от спазъм на трудно сдържан смях. Леков се почеса по брадата, намръщи се и ме погледна строго. После погледна Горан и строгостта му падна като някаква маска. Засмя се и аз помислих, че не съм установила възрастта му точно... изглеждаше около 30-годишен, не повече.
-- Какво смешно казах?-- намръщих се и аз на свой ред. -- Каруцата ви е празна.
-- Нали затова отиваме, дете. Ще я напълним на панаира във Фангориат. -- обясни той,а после направи някакъв знак на Горан... -- Ще ни кажеш ли за меча, Аледар?
-- Какво за него? -- стиснах дръжката на Феарад, все едно щаяха да ми го отнемат.
-- Не знаеш ли, че тук мечовете са забранени? Ако го открият, ще те обесят на първия клон, който може да издържи теглото ти.
-- Как тъй? Кой ще се осмели? -- дръпнах се стреснато...
-- Във Фангория си, дете. За риманистите говоря. Май идваш отдалеч, щом не си чувала за Забраните.
-- Нищо не си спомням... -- промърморих объркано. Значи все пак бях във Фангория; страната-рай, която никой не напускаше...

Струваше ми се, че съм паднала отвисоко... от луната например... и то на място, което ми беше съвсем чуждо и непознато. Риманисти? забранени мечове? Забраните?
А мъжете стояха до мен и ме гледаха малко подозрително. Как ми се искаше да им кажа - вярвайте ми! Обяснете ми, какво става! Но не можех да им кажа, не можех... Трябваше да им обясня коя съм.
И тогава се сетих за татуировката.
Престолонаследниците на всяка държава още след раждането си получаваха татуировка или на китката, или на рамото - стилизиран образ на златен дракон. Свалих незабележимо ръкава си... И си казах - при първа възможност трябва да измисля нещо...Нещо, което да крие китката ми и да не бие на очи.
-- Добре,-- изведнъж отсече Леков.-- Ще те закараме до най-близкото село, оттам ще се оправяш сама.
Понечих да протестирам, но Горан ми направи знак. Свих се до него и замълчах; а Леков се качи на капрата и шибна хилавото конче.
реших да пазя самообладание... само това ми оставаше; смятах, че скоро ще се ориентирам в обстановката.
А Горан ми се усмихваше... и сякаш нямаше нищо друго важно на света.