Без пътеки... Защо винаги се движа без пътеки? Светлината съвсем из4езна, появиха се скали... сумрак. Може и да съм била смела някога, в дома на баща си... но сега се налагаше да докажа смелостта си. Продължих да яздя.
И тогава се спусна мъгла.
Внезапно всичко се покри с белота... не можех да се ориентирам, не виждах нищо. Не беше това обикновена мъгла в това есенно утро... беше от онези мъгли, които се спускат за заблуда на пътуващите. С такава мъгла се крият вълшебните същества, които не ни обичат нас, хората... Помислих си дали да спра, но си спомних, какво ми беше казвал Ариан - никога да не се спира в мъглата... А аз спрях в най-гъстата мъгла...... затова реших да не спирам. Оставих коня си да ме води, доверих се на инстинкта му. Ръката ми хвана Феарад, меча...
Конят ми направи още една крачка... и мъглата из4езна.
Поляна.
А на поляната спеше Дракон.
Драконът на Армания.

Той просто си лежеше там... в локва синя кръв.
Лежеше и дишаше бавно. От дъха му се повдигаха малки смерчове от прах... защото главата му беше забита в земята.
Скочих от гърба на коня... А Драконът отвори очи и в тях видях такава мъка, такава болка... и страх... той гледаше Феарад и очите му... очите му бяха изпълнени с тих ужас... както когато той се приближаваше и аз бях в ужас......
-- Не се приближавай, дете... -- каза той хрипливо... Опитвах се да си припомня всичко, което знаех за драконите... а то беше малко... горкият Ариан, къде си сега, когато имам нужда от теб?...все става така......
-- Какво се е случило?-- попитах тихо. -- Кой ти го направи?
-- Не си ли чувала за Риман?-- опита се да се засмее той, но вместо смях се закашля и цялото му тяло се сви от болка... В гърдите му беше забита стрела, огромна стрела.
Тогава почувствах... отдавна не бях чувствала нещо положително; почувствах болка... болеше ме неговата болка. За пръв път чувствах нещо към някой друг.
Направих една крачка напред, забравих страха си... до Дракона изглеждах толкова малка... А той, дори и ранен, си беше страховит...
-- А ти... Аледар... Аледар, нали?-- прошепна той.
-- Как позна?
-- Защо тръгна, мила? Знаеш ли какво те чака? -- гледа ме, все едно че прониква в съзнанието ми...
-- Не, не знам. Не ме и интересува. ....И мен не ме интересува.......
-- Защо изостави семейството си? -- пита той настоятелно. -- Кажи ми.
-- Не можех да живея така повече, не можех... ...не мога, не мога......
-- Ти си едно разглезено дете, Аледар... -- поклаща той глава, макар че я е повдигнал едва едва над земята...---Ох...,--простена той съвсем по човешки... --Умирам, умирам!-- извика той с цялата енергия, останала в тялото му. Крилете му потрепериха от болката.
--Моля те, кажи ми с какво да ти помогна, кажи ми... -- изпаднах в паника, не понасям да гледам чужда болка...
Но той не ме слушаше...
Изведнъж се състредоточи, очите му светнаха...
-- Запомни това име, Аледар - Риман. Риман, убиецът на Дракони. Риман -тиранинът. Маи... все пак не си чак толкова разглезена, колкото смятах... искаш да ми помогнеш... ще ти подаря нещо, Аледар...

Драконът се надигна.

-- Ще полу4иш нещо... което не си искала. Всеки човек някой ден губи пътя си; особено за нещата, които са душата му. Виждам очите ти, аледар... черни са като небето в нощта... Гледай очите си... колкото повече се приближаваш до това, което трябва да си... толкова по-светли ще стават очите ти... толкова повече ще се променяш външно... това мога само да ти дам - посока и път, Аледар... сега не ме разбираш, но ще видиш, че съм ти дала едновременно най-големия дар и най-голямото проклятие...
Люспестата му лапа се притисна до раната... опашката му се впи в земята...
--Аледар, бъди достойна за името си... -- простена той. -- Търси Фангориат, Аледар.

Цялата треперех.. не можех да го гледам как умира, хвърлих се на коня си... и го пришпорих жестоко...

но подаръкът остана в мен

Едно време една от паролите ми беше - същата съм. После я промених на въпрос - същата ли съм или не съм?
Същата спрямо какво? Това е въпросът.
едно време, спомням си, исках да стана жена. Въпросът не се свежда до секс, хех, както си мислят повечето хора... свежда се до усещане. Ей така, да се чувстваш с определен пол... имаше период, в който можех само да се моля - жена или мъж, или каквото и да е, само да не е това... статукво. Равновесие между несравними неща.
Но молитвите ми не се сбъднаха... не можах да се трогна, защото всичко се свежда до това да успея да се птрогна самата себе си и да си наложа нещо. Да съм жена например. Защо ли се замислих за това? Ne znam, ej taka mi hrumna... като четох днес едно писмо... за желанието общо взето... и ми стана неприятно, защотот усещам, че пак лъжа.. мамя хората някакси.
А не искам. Не съм виновна, че не се получава това женското, колкото и да се напрягам, не мога да го доизмайсторя. Все едно си ми връчил мотика - признавам, не мога да работя с нея. Е, някой на шега ми е дал странно тяло, с което също не мога да се сработя... Гневно поглеждам нагоре и се мръщя... бахти прекарването, хех.

Седях си в автобуса и се опитвах да си внуша, че никой не седи до мен. Ама седеше. Жена при това, а в съзнанието си го свързвам с още по-неприятни емоции. Опитвам се да се свия на седалката си, затварям очи. Повтарям си - заспи, заспи, моля те, заспи, Али... И заспивам, мозъкът ми е трениран, а в момента не искам нищо сруго освен да спя, да съм на сигурно място. Сигурността е моята мечта, нещо, което винаги ми се е изплъзвало. Как ми се иска някой да ми дари сигурност, минимална сигурност... W zamqna dawam sebe si...
макар че не се притежавам. Това означаваше единият цитат на латински - nemo dat qoud non habet - никой не може да продаде това, което няма...
Та за докосването... омръзна ми вече, и се чудя как ли садистично да процедирам със себе си... Може би трябва да стана политик... така поне ще ми се налага да подавам много пъти на ден ръка...
Само че стана ли политик, край на мечтите за Фангориат.

знаеш че те чета
ама тъй както пишеш в трето лице ...
на кого и за кого всъщност пишеш?

Пътувах седмица... седмица през горите, през реките, през планината... бих се с троли, скарах се с вещица, загубих Феарад, меча си, после го намерих... Яздех по цял ден, докато тялото ми ме болеше до смърт. Всяко движение на коня ми ме нараняваше; ръцете ми се израниха от юздите...
боже, колко съм уморена само...

само едно се чудех - бях ли прекосила границата или не?
Границата с Фангория, забранената страна... само легенди се чуваха за нея, но никой не я беше посещавал от години, а който се опиташе да я посети, не се завръщаше.
Кога станах некрофил?
Фангория отдавна привличаше вниманието и любопитството ми... с детска наивност смятах, че именно аз ще разкрия тайните й. Затова упорито продължих да яздя на север, на север... Енигматичният север на неразгадани мистерии, как звучи само. Но истината беше само една - никой не знаеше какво става във Фангория от десетилетия... Спомних си, какво каза баща ми - дори не се знае името на владетеля... никой не е успял да излезе от тази страна, нито да влезе в нея. Това означаваше за мен само едно - това ще е раят, щом никой не иска да го изостави.
Винаги съм търсела Рая, все едно под каква форма се е трансформирал...

Може би там щях да открия... интересни занимания за едно разглезено царско чедо... ... може би щях да открия себе си...

или да си се вживявам в ролята на бостанското плашило във виртуалното поле на клубчетата дето прогонва виртуланите гарги от виртуалния посев?

пиша единствено и само за себе си. Ако някой иска да чете - да чете, мен това не ме засяга.
Провали се, Им.

ala se prowalih mnogo mnogo otdawana
i to sreshtu dosta po slab protiwnik

kolkoto do razqsnenieto, blagodarq, neobhodimo beshe