Сложи ме внимателно на дъските; седна до мен, усетих го. А аз все така не можех да помръдна, бях като скована. Дори и очите си не можех да отворя.
-- Да не е мъртва? -- попита мъжа. А ръката на другия, на Горан, се плъзна леко по врата ми...
-- Жива е... Жива е, хвала на Дракона!
-- Само дето, -- поколеба се другият,-- какво ще я правим? Не можем да я заведем в лагера, това ще е излишен риск. Трябва да я оставим в някое от селата наблизо... В Караен например. Там имаме верни хора.
-- Малко странно ми се вижда... младо момиче, само... ах!
-- Какво има, Горане?
-- Има меч, Леков. Има меч.
Каруцата спря рязко. Мечът ми досега беше прикрепен от вътрешната страна на дрехите ми, плащът го закриваше... Феарад за малко да ме удави, когато се опитвах да плувам...
Някой посегна да изтегли меча, усетих го. И отворих очи.
бяха ме сложили в средата на каруцата... До мен седеше мъж, този, който отговаряше на името Горан; тогава го видях за пръв път и образът му се запечата в паметта ми... ...сънувам го понякога, сънувам го... Красив е, красив... Не можех да откъсна поглед тогава... от очите му... поглъщаха ме...
-- Добро утро, мъничка,-- каза ми той и се усмихна. -- Как си?
|