И сега... трябваше да реша какво да правя... да остана при нея, поне докато се ориентирам в обстановката... или да настигна Леков, да се опитам да помогна някакси.
През целия си живот се интересувах единствено и само от себе си...Но сега нещата станаха други... почувствах болката.Цялата болка и мъка на света...
Бях разглезено дете...
Но нещата се променяха. Аз се променях.
Старицата чакаше решението ми. А то беше готово...
-- Аз ще тръгвам, майко. Тук едва ли ще съм ти полезна.
Тя само кимна с глава; нищо не каза. Засуети се около мен, започна да търси дрехи, с които да не привличам вниманието. Измъкна от някакъв вързоп два ката дрехи - един мъжки и един женски и ме изгледа изпитателно... После се усмихна и прибра женския.
-- Момче ще те направим, момче...
Така и стана.
-- Само... -- стреснах се аз. -- Кон ми трябва...
-- Тюююю, дъще... Че то тук в цялото село само четири коня има; ама... ще ти измоля единия.
Помислих си - с какво ли влияние се ползва тази жена, че да успее да ми намери кон, да го изпроси сред тази беднотия. И разбрах - това не беше шегичка... цялата история не беше игра. Тази жена ми имаше доверие...

Когато доведе коня, главата ми клюмна.
Кранта. Стара и проскубана кобила.
Само че ние, арманците, сме майстори-коневъдци. Посресах я, почистих я, изтърках и с някаква четка корема... това можах само да направя. Качих се на коня и благодарих на Дракона, че никой арманец не може да ме види...
Целунах й ръка на Майката... помислих си, какво ли е изживяла, как ли е оцеляла след загубата на сина си; как ли е склонна да помага на тези, които някъде могат да убият детето й... как ли се осмелява да се занимава с това, откъде ли черпи енергия.
А тя ми се усмихна и ме огря. Забравих за външността й...
-- На север, Аледар; на север е Фангориат. По пътя ще настигнеш Леков... кажи му, 4е имаш благословията ми, дъще. И се пази... Меча! Не забравяй да го потулиш някъде...
-- Майко, -- сетих се внезапно аз. -- Какво гласи легендата?
Тя помръкна някакси.
-- Казва, че чужда принцеса ще спаси Фангория, -- отвърна ми и надяна на китката ми нещо като гривна от плат, за да скрие татуировката. -- Нищо друго, дъще, нищо друго. Нали знаеш какви са легендите...
Забих пети в хълбоците на коня, усмихнах се и потеглих.
Съдбата ме чакаше.
Чака ме...

Obyrnah се за последно... никога нe бях имала майка... поне не си я спомнях...... а може да е по-лошо да имаш майка, която... Но решихда не се задълбочавамнад въпроса защо ена чужда жена мебеше приела като своя дъщеря. Само подръпнахюздите на кобилата си и се отправихна север, към Фангориат.
По пътя си минахпокрай много села, едно от друго по-мизерни; къщите бяха стари и полуразрушени, децата изглеждаха недохранени, хората - недоволни и намусени. И неволно си спомних за ливадите и селата на Армания, където всичко сега миизглеждаше толкова примамливо и красиво... избягвах да навлизамв самите села, заобикалях ги - не исках да привличамвнимание. ... в тъмнината... На места по пътя се виждаха остарели и прогнили табелки, сочещи посоката към Фангориат. Макар че мерките мибяха непознати, с удоволствие следях как числата прогресивно намаляват. Появиха се първите градчета,запо4нах да задминавамнатоварени със стоки каруци. Замислих се, как точно да скрия меча си... Плащът не беше достатъчно сигурна защита от любопитни погледи. Затова отбихконя си в едих гъсталак, скочи от седлото и се замислих...
Изведнъж ми хрумна нещо; наведох се, погледнах корема на кобилата. Там се кръстосваха каишите на примитивно седло. Извадих меча от гнките на плаща си и го подпъхна внимателно под кожените ремъци. Кобилата изпръхтя недоволно от натиска на желязото, пристъпи от крак на крак и явно се примири със ситуацията.
фангориат приближаваше... шумотевицата се засилваше, в столицата се вливаше колона от коли и конници. ТРазбрах, че съм загубила шанса си да настигна Леков и Горан... и не ми оставаше нищо друго освен отново да се ориентирам сама на чуждото място. Все се надявах, че ще успея да ги открия нейде сред тълпата... но колкото повече приближавах, толкова повече се убеждавах, че това едва ли ще е възможно сред тези тълпи от джуджета, селяни, воиници и търговци, жени е огромни кошници, хилави деца и коне.

Вратите на Фангориат... отворени, но негостоприемни. Колоната минаваше под зоркия поглед на десетима стражи... Стражите в Армания беше сбирщина от едри подпийващи ленивци; а тези стражи... избрани мъже, личеше си. Еднакви на ръст, силни, шлемовете им закриваха половината лице; не се виждаше накъде гледат.
Побиха ме тръпки... Ръцете им бяха като залепени за дръжките на мечовете. Ne pomrydwaha ot posta si... Казах си - с тези зверове ли воюват тукашните мъже? Нио чудно, че предпочитат нивите си. И си спомних горан... сравних го с тези войници... с тези грамади...
Минах. Минах някаси през портата. Но както по-късно разбрах, това ми се беше удало само заради Фангориатския панаир; иначе проверките бяха доста по-строги и се провеждаха разпити на всеки входящ.
Оглеждах се отчаяно в тълпата за познати лица... слязох от коня, за да стана прицел на блъскане и бутане; в ребрата ми се впиваха кошници и върбови пръчки; селяните си пробиваха път с някакво настървение. А аз не бях свикнала да съм в ткъв досег с простолюдието и вътрешно кипях. Но какво можеше да се прави? zawyrzah konq si na nqkakва пръчка пред забутана гостилница и се отправих към центъра с надеждата, че никой няма да свие такава кранта в отсъствието ми.
-- Риман,Риман, -- зашумя се сред тълпата. Хванах едно дете, което се опитваше да си пробие път след мен и го питах:
-- Какво ще прави Риман?
-- Не знаеш ли? Ще произнася реч, -- отговори ми то след като установи, че няма да може да се отскубне от мен.
Най-после щаях да видя този... Риман. започнах да се провирам сред тълпата още по-агресивно.

И тогава тълпата заедно с мен се вля на огромен площад... поне на мен ми се видя огромен, в Армания нямахме такива площади.
В единия край видях струпване на войски.
Ако стражите ми се бяха видели едри и страшни, то телохранителите на Риман бяха още по-тренирани и мускулести. Черните им плащове сякаш поглъщаха светлината. Ред от скали в човешки образ.
А най-отгоре, на издигнат подиум, седеше Риман.
далеч бях, не виждах добре... Лицето му беше в сянка, всъщност не можех да видя нищо от качулката на наметалото му, която закримаше чертите му. Изведнъж той вдигна ръка... и тъплата млъкна. Нито звук.
На подиума се изкачи наперен мъж в червена дреха. "говорителят, Говорителят" - зашепнаа около мен.
-- Тишина! -- изкрещя Говорителят. -- Чуйте волята на Риман, вашия крал по волята на Дракона!
Тълпата се хипнотизира.
Говорителят издигна пергамента високо над лицето си - с това показваше уважението си към написаното.
-- На колене! И слушайте волята му!
Като един човек млади, стари, мъже и жени паднаха в праха... като кукли, точно като куклите, които гледах като малка в кукления театър. Подвоумих се малко, но клекнах... нямаше как.
-- Аз, Риман, по волята на Дракона Господар на Фангория, Рицар на Изумруда, Принц на Мрака, Белиал (... Белиал на староеврейски означава Княз на всяко зло..., заповядвам: първо: Данъците се увеличават с една десета; второ: Жребият за радостта децата ви да стават мои войници се стеснява от едно дете на 5 къщи до едно дете на три къщи; трето: Награда давам за този, който залови или убие Леков, разбойника, по чиято вина Негова Мрачност налага новия данък;четвърто: за заловено оръжие ще бъде обезглавен не само притежателят му, но и цялото му имущество ще се конфискува в полза на Фангория. -- прочете Говорителят.
Сред тълпата мина нещо като стон... някой тихо изпсува. Обърнах се нататък и видях Леков... коляното му не докосваше земята, той просто беше приклекнал. До него, държейки го за рамото, се беше навел и Горан.

Погледнах Леков в очите и разбрах, защо са го избрали за водач на бунтовниците... ако погледът можеше да убива, Говорителят би паднал с взривено сърце, а Риман щеше да изчезне. такава омраза не бях и предполагала, че може да съществува. А Леков беше клекнал... юмруците му се свиваха и разпускаха; той заби огнения си поглед в земята, сякаш за да потуши това, което ставаше в съзнанието му.
-- Бъдете благодарни на вашия Господар и Спасител! -- изкряка Говорителят, обърна се към Риман и се поклони дълбоко. Магьиосникът само кимна с глава, но не каза нищо.
Кипнах.
Кипнах изведнъж, както вкъщи. Никога не съм могла да се въздържам... след като умрях, нравът ми се поусмири, разбира се. Преди избухвах лесно... а сега и да ме обиждаш, и да ме риташ, и да ми се смееш в лицето... не ми пука... не ми пука...Скочих от земята като попарена и се оказах единствената прва фигура на целия площад.
-- За какво да са ти благодарни, тиранино! За децата, които им отнемаш? Или за храната, от която ги лишаваш!
загубих всякаква мярка и самообладание... може би през последните дни ми се беше натрупало твърде много... нервите ми просто не издържаха.
Гласът ми отекна над целия площад; всички погледи се устремиха към мен, някъде отстрани чух как Леков ръси проклятия и си пробива път, все така полупълзейки.
Опитах се да кажа още нещо, не знам какво... Някой ме дръпна, хората се размърдаха в паника.
-- Хванете я, -- чух тих и спокоен глас... чак после съобразих, че това е гласът на Риман.
Мъжете скали, телохранителите, започнаха да си проправят път през народа.
На площада сякаш започна война... в ужас се разкрещяха жените, мъжете се опитваха да изведат семейството си от маршрута на телохранителите; някакв коне се развързаха и всяха допълнително паника сред опитващите се да станат и да се измъкнат хорица. Писъци и стонове изпълниха въздуха, цвиленето на конете се примеси със разтревожени викове на загубили се деца... Народът се втурна да бяга като подплашено стадо.
Настана малък ужас.
И сред този огромен театър на страх и паническо бягство чух пак гласа на Риман:
-- Искам я жива, хванете я.
Телохранителите напредваха бързо...

Така....................save all................отивам да чета........................

a ti koj si? mnogoto4iqta ne govorqt mnogo v nqkoi slu4ai.

Хаос... стадо от хора в хаотичен бяг. А аз просто си стоях там, опитвайки се да пазя равновесие въпреки опитите да ме избутат и премажат в желанието си да са по-далеч от телохранителите. Май бях изпаднала в някакъв шок... не исках да помръдна... или не можех... ... обикновено не мърдам, защото не искам...
И тогава някой най-жестоко ме повали на земята. Видях Леков... вси1ко ми се виждаше забавено и не чувах нищо. А той явно схвана , 4е съм неадекватна и ме разтърси така, че целият свят си дойде на мястото... отново чух крясъците, цвиленето на конете в паника...
-- Ти си луда бе! -- изсъска Леков в ухото ми, скъкна плаща от рамената си и ме загърна през глава... Не виждах нищо, усещах само как някой ме влачи за яката без да се съобразява много-много за препятствията. Леков ме беше хванал през раменето и полуприклекнал заобикаляше някакви предмети - това го разбирах и без да има нужда да гледам... но въпреки варирането достатъчно ме болеше.
-- Горане, -- чух го да вика. -- Горане! Взимай я, аз ще се опитам да ги забавя...
-- Глупости, води я към страноприемницата, аз ще се занимавам с тях.
Отгърнах малко от плаща, за да видя само как Горан изчезва в посока на най-гъстата тълпа. А Леков ме помъкна отново през някакви малки и засукани улички, завиваше, минаваше през чужди дворове, връщаше се по следите си, докато накрая се оказахме на тихо площадче пред някаква кръчма. Там той ме пусна... просто ме пусна, което означаваше, че почти ме беше носил през цялото време.
Паднах в праха и яростно започнах да разтривам ударените места.
-- Знаеш ли какво направи, детенце? -- въздъхна той и седна до мен. -- Сега... сега ще Риман ще предприеме още по-големи наказания... ще има нови забрани...
-- Трябваше да мълча и да ви гледам как му се кланяте ли?
-- Нищо не разбираш... а на мен не ми се обяснява. Само едно ми кажи - защо си търсиш белята?
-- Защото... заради легендата, -- казах объркано аз.
-- Какво общо имаш с легендата? И с коя легенда всъщност? - намръщи се той.
Запретнах ръкава си и отгърнах плата, закриващ татуировката.
На слънцето проблясна Дракона и заискри в златно.
Леков просто се хвана за главата. Не каза нищо, нито думичка. Просто сякаш замръзна в поза на пълно отчаяние...
Така ни свари Горан - как седим в праха.
-- Малко ме посмачкаха, ама... пратих ги в друга посока, -- захили се той, без да обръща внимание на отчаяната физиономия на Леков. -- Даже ми дадоха златна монета за упътването... е, след като получих юмрук в ребрата де... Хайде, ставайте, хората ей сега ще заприиждат.
Леков стана тежко от земята.
--Трябва да напуснем града, преди да са завардили изходите. Е, не можахме да си свършим цялата работа, -- рече и ме погледна недоволно. -- Поне чухме какво му се мъти в главата на Риман.
-- А с нея какво ще правим? -- посочи в моя посока с глава Горан.
-- Ами... Казах ти аз, камък на шията е. Ще я заведем в лагера... Стана ясно май, че няма да се отървем от нея... Щом Майката не е могла да се справи с нея.
-- Не говорете за мен така, все едно че ме няма! -- намръщих се. -- Освен това имам благословията на Майката, така каза да ви предам.
Леков повдигна рамене.
-- Само това ни липсваше... луда жена в редиците...
Горан само се засмя.

Ти си знаеш кой си.
Дето не можа да из4акаш да се появиш.
Оставям те да си призракуваш тук.
И така си нереален.

Многоточията са секунда, частица от секундата, размисъл...А може би те отразяват онази останала част от мислите, които минават през нас, докато пишем само най-важното...знам ли...интересното е, че когато пиша на ръка, някак си не ми върви да слагам многоточия, но тук... И се заричам понякога да не ги използвам..даже се връщам и изтривам многоточията,а на тяхно място слагам необходимите запетайки или друго...
...всъщност все още не съм прочела това, което save-нах...не знам дали ще го направя наистина...то ще се разбере...

mi... kakto iskash... 4eti, ne 4eti... bih iskala da mi se predstavish vse pak... shtom shte mi 4etesh dushata...
osven tova... napuskam koprivshtica... tova e. krai.