Станах.
Станах.
Станах от ръжта... някакси. Станах и тръгнах. Не знаех накъде, но трябваше да се движа, трябваше. W koq posoka da se otprawq? Kogato stoi[ w sredata na ogromno pole i horizonta se sliwa с ръжта... тогава какво? Накъде да се отправя?
Тръгнах към слънцето, исках да се стопля... треперя цялата, нямам сила... едва крача, едва... както днес, по улиците на Търново... имам чувство, че просто ще се свлека... но знам, че волята ми е в повече, 4е не бих го направила това... да покажа слабост? Пфу! Никаква слабост, никаква... ще се движиш, аледар, ако ще да трябва да те дърпам, разбра ли, малката?
Тръгнах към слънцето... тялото ми се обля в светлина, в кръв... небесна кръв; но аз не се уплаших, нямаше как. От какво бих могла да се уплаша, щом съм мъртва? От ръжта можах да изляза само мъртва... само мъртва. Движа се безшумно сред стъблата като сянка; сянка... черна сянка. Движа се бавно, препъвайки се... крачка след крачка... но не спирам... инат, винаги съм била инат...
Полето има край, може би. Два края има. Чак сега го рабрах това за двата края...
На единия край...
|