Мислех, че ще ме въведат в някаква стая... вместо това ме изведоха директно на върха на някаква кула с хубав изглед. Вратата зад мен се затръшна и аз го видях. Насаме с Риман...
В центъра на площадката си стоеше Феарад, меча ми... върху възглавничка, изчистн... опитах се да запазя самообладание... мечът, с който го пронизах...
-- Добре дошла, -- рече Риман.
-- Ами... какво да кажа... поласкана съм от грижите ви за мен, -- ухилих се гаменски, а нещо вътре кипеше и кипеше... Омраза. -- Кажете ми, какво става с Армания?
-- Изтеглих войските си, както ви бях обещал, Аледар. Вие победихте и спечелихте Армания.
-- И може ли да попитам, защо ме държите тук? -- и се опитах да надникна под качулката. Много се беше говорило за външността на Риман... Той винаги се явяваше с тези дрехи, с тази качулка, която покриваше лицето му, фигурата му беше прикрита от плаща...
Сред осветените се говореше, че Риман е ужасно грозен, че това го изтезава ден и нощ... говореше се, че изглежда на тази възраст, на която е всъщност - някъде около 120-130... съсухрена мумия. Все пак... аз си бях любопитна. исках да видя лицето му... След катобях разбрала, че Армания временно поне е в сигурност - надявах се, че мога да му вярвам на думите, - ми оставаше само любопитството за какво съм му, в името на Дракона... за какво ме държи тук... и как мога да го унищожа. И ако за унищожаването му се налагаше да бъда мила и сладка, щях да бъда мила и сладка. Казвам ви, тогава, на площада, старата Аледар умря, за да се роди нещо друго.
-- Лицето ми ли искате да видите, принцесо, освен че се интересувате защо ви държа тук?-- попита чудовищетго л/безно.
На мен ми остана само да кимна.
Aledar~
|