Три месеца... толкова прекарах с него. Три месеца на нещо, което с най-чиста съвест бих могла да нарека обучение. Самият Горан беше новак в това, в което се занимаваше. Покрай него пораствах и аз. И отново пътища, преобличания, смяна на превоз. Пеша или на кон, през Фангорийските гори и полета, от село на село и град на град. За кратко време ми се налагаше да установявам и поглъщам огромно количество информация - имена на села и градове, на поддръжници и врагове. Често се спасявахме едва-едва, благодарение на интуицията му. Аз никога не можех да усетя, кога ни приемат радушно и кога всичко е само преструвка, а някое дете тича да търси риманисти. В провинцията всичко беше по-трудно... а пътуването ме разбиваше от умора. Понякога просто се свличах от коня, нямах сила за повече, освен да легна и да заспя мигновено, като изключена от реалността. Потъвах в разни кошмари, в които, не знам защо, основен герой беше Горан. Може би защото го обичах... и когато се подлагах на риск, се подлагах заради него. Той се беше превърнал в центъра ми. Отделяше ми всичкото си свободно време - често, виждайки умората ми, спирахме по-рано. И тогава ми говореше... за Фангория, за Риман, за Леков и другите, които все още не бях виждала. А те бяха много, понякога се засичахме в някое село, но те говореха само с Горан. Беше ми грозно как ме пренебрегват. Хвърляха само един поглед към мен, после си шушукаха нещо с Горан и чувствах болезнено как го съжаляват, че му се е паднало такова бреме.
А аз бях точно бреме - неориентирана, нетърпелива и грешаща... в преценката за хората, предимно. Горан сякаш винаги знаеше, на кого доколко може да се довери; опитвах да го достигна, но напразно. Бях си чужденец и всички тези мръсни селяни ме ужасяваха и отвращаваха. Не бях свикнала да общувам с подобни хора... гледах ги от викюсоко, а те от своя страна със селската си хитрост усещаха отношението ми и се отнасяха пренебрежително. Може би ако не беше Горан, щях да се откажа. Но той ме тласкаше...
След като се поопознахме, започнах да му говоря за Армания. Липсваше ми, пустата... А тук всичко беше толкова разли4но, че не можех да намеря аналог, нещо, за което да се закрепя.
Но трудът на Горан си даде своя плод... слушах думите му, учех се от поведението му. А после започна и другото обучение - оръжията. Упражнения до полуда, до припадък. Тук той вече не ме жалеше, мечовете ни блестяха и разменихме опит. Аз му показах това, което бях научила от учителя си по фехтовка - някои много ефективни удара. Единият от тях си беше същинска красота - мигновено падаш на коляно, мечът на противника минава високо над главата ти, а ти го промушваш в гърдите, тъй както си полулегнал... Много такива номера му показах. А той - той ми показа практиката, от упражненията укрепи китката ми.
Навърших 17 някак незабелязано. Помислих си тогава, какъв ли пир щеше да има в Арманския Дворец... а после тази мисъл из4езна.
Всеки си има приоритети. За този момент моят приоритет беше работата. Поне така я възприемах тогава - като работа. Все още не беше това, което трябваше да е - страст.
|