Ръцете й, обляни с кръв, внимателно и бавно се движеха по лицето му... галеха го. Аледар се почувства изпразнена отвътре, сякаш be[e myrtwa... move[e samo da sledi kak nqkakwa sqnka se plyzwa po liceto na tozi, когото бе обичала, и да се чувства неспособна да направи какото и да е. Призоваваше Дракона, молеше му се, обвиняваше го в жестокост... И изведнъж сълзите й секнаха.
Горан беше мъртъв.
И тя се почувства унизена от факта, че някой наблюдава болката й, че някой се наслаждава на страданието й. Защото някъде дълбоко в бездната си, която наричаше душа, тя усещаше, че Риман се забавлява на цялата тази история, че всичко е планирал, че е знаел за изхода.... Познавал е Горан достатъчно добре... Прозрял е, какво ще стане. И някаква останка от горделивостта й, от гордостта й, може би, се възправи като стена и блокира сълзите. Тя за последен път погледна лицето на този, когото бе обичала, когото бе мразила, на когото бе простила и който беше част от нея; погали го за последно, свали главата му от коленете си, целуна го леко. И се изправи. Изправи се и погледна Риман право под качулката, като сълзите й засъхваха под полъха на вятъра.
-- И сега какво? -- попита Аледар. И гласът й не трепна, прозвуча над целия площад, смълчан не от страхопочитание пред Риман, а от невероятността на това, което ставаше. -- Какво повече можеш да ми направиш?
Риман сякаш не я чу. Седеше си там, на подиума, вятърът не оказваше никакво влияние върху наметалото му, качулката стоеше неподвижно. После черната ръкавица махна към телохранителите, двама от тях се приближиха до детето-воин и го хванаха под лактите.
-- Няма нужда, няма да бягам, ще ви следвам, -- рече Аледар и ръцете им се отпуснаха, без да очакват заповед. Явно това, което беше станало, беше толкова важно, че преобръщаше всичко. Риман сякаш си отбеляза как войниците му се подчиниха на едно дете и някаква вълна на недоволство плъзна от съзнанието му върху тези, които го заобикаляха.
-- Добре, водете я, -- каза равнодушно, изправи се и последва върволицата от войници и телохранители вътре, в Замъка.
Някъде отвън Леков хапеше устните си яростно.
Aledar~
|