-- Обявена е публична екзекуция, -- рече Леков. -- Това е последната новина за Горан, която ми донесе Жилото от града, до който сме в момента. Цялата страна е облепена с афиши, дори и в това забутано село доидоха да съобщят, че ще бъде екзекутиран един от водачите на осветените.
-- Водачите на осветените? -- попитах с недоумение. Пък и всичко беше толкова странно... как са го заловили? нали беше казал, че не може да се върне при Риман?
-- Не се знае нищо, Али, -- рече ми Леков. -- Мислех, че от разказа ти ще мога да си направя някакъв извод за нещата. Трябваше да ти кажа... ти...
И млъкна.
-- Аз какво?
-- Ти го обичаш. Как да скрия от теб за екзекуцията? Пък и щеше да го видиш разлепено. По-добре да го разбереш от мен, отколкто да го прочетеш. Освен това... Риман иска теб.
-- Как така? -- попитах с недоумение.
-- На плаката пише, че е готов да помилва и да изсели Горан, ако ти се появиш на площада и се съгласиш да гостуваш в скромния му Дворец. Цитирам ти почти дословно.
Леков ме гледаше изпитателно. И усещах как в главата му се върти нещо... не знаех какво... но и не ми пукаше. Вече за нищо не ми пукаше.
-- Отивам, -- рекох. -- Кога е денят?
-- Утре. няма да се опитвам да те спирам... Знам, че не мога.
Наистина не можеше. Не можеше.
Лошото е, 4е вече никой не може да ме спира... преди имаше човек, в чиито ръце омеквах и спирах за кратко... сега вече... нищо не може да ме озапти... пълна лудост. да живее лудостта!
Станах от леглото и залитнах... Той ме подпря, усетих топлината на рамото му сякаш... а после нищо. Бях безчувствена, тялото ми беше безчувствено, като изтръпнало. А когато се почувства раздвижването на кръвта, усетих лека болка. Мисля си, че тогава, в боя, който изядох... нещо се повреди в мен, в тялото ми...
-- Аз тръгвам. -- и млъкнах. Леков ме хвана за рамото здраво...
-- Накъде ще вървиш? --попита. -- какво мислиш да правиш? Да не мислиш, че Риман ще изпълни обещанието си? Иска теб! само не знам защо... за какво си му? Вярно, че си принцеса, ама...
-- Искам кон, -- заявих. Въобще не ми беше до полемики.
-- Идвам с теб, -- контрира ме Леков. -- Къде ще вървиш в това състояние?
-- Не ме интересува състоянието ми.
Не ме интересува
Напуснахме селото в галоп... ей така стана... той не ме заряза... за мен това означавае много, но никога не бих го признала, никога. Трудно ми е да произнасям някои изречения...
"благодаря", например...
|