Двамата лежаха преплетени на арената... Мъжът, който приличаше на момче - младолик, блед, с изпънати и измъчени черти, под които все още прозираше някаква странна красота. В гърдите му бе забит меч - острието му леко се поклащаше, сякаш протестираше... Главата на Горан беше на коленете й, а тя плачеше, плачеше все едно че плаче за пръв и последен път... Още дете, облечено в странни и старомодни дрехи, облята в кръв... и плачът на това дете, на това момиче, защото несъмнено въпреки късата коса беше момиче, успя да направи може би повече, отколкото всички заговори, плетени от осветените. Защото наживо повечето от хората успяха да разберат, каква е жестокостта на Риман. Да, всички я бяха усещали по един или друг начин, но сега беше друго, сега беше реално. Един осветен беше принуден да убие друг осветен...
Сред народа плъзна и новината, която смятаха за легенда - за принцесата, която щяла да дойде от далечни земи и да промени всичко. И тя го промени - промени го с факта, че показа болката си, и ако дотогава всички, които бяха чували за нея, я смятаха за някаква неуязвима легенда, мит, използван от осветените, сега всички видяха. Видяха едно дете, което оплакваше смъртта на другаря си, който бе изменник, но не напълно. И ако Риман си мислеше, че с това ще покаже слабостта на осветените, грешеше. Сега хората разбраха, че осветените също са хора.
Aledar~
|