-- Maйка ти се върна след повече от година, бях се отчаял вече. Мислех си, че никога няма да се върне... Но тя се върна. Затова, когато и ти изчезна, се надявах, че ще се върнеш някой ден, Аледар.
-- Какво ти разказа тя за отсъствието си? -- попитах нетърпеливо.
-- Почти нищо, за жалост. Каза ми, че е живяла във Фангория - това беше първото, което спомена.
Първоначално принцът не можа да я познае. Явно спомените му за Дона бяха много по-неточни, отколкото тези на Организатора; тъкмо Организаторът се беше приближил до него една вечер и му беше пошепнал, че една млада дама желае да го види. Гласът му беше настоятелен, което само по себе си беше странно за човек, виждал през дългия си и подреден живот какво ли не.
Принцът беше станал от масата незабавно.
Всъщност... дори не предполагаше, че това може да е тя.
Но това пред него определено беше Дона. Една Дона, която не можеше да познае.
Беше бледа и с впити страни; изглеждаше преуморена до смърт и това го трогна. Беше станала и много по-красива, но тази красота нямаше нищо общо с това, което го беше впечатлило преди повече от година. Красотата й беше мъртва.
Дона му обясни тихо, че през изминалата година е изживяла изключително тежък период; че едва ли ще бъде способна да изпълни обещанието, което бе дала - ако той все още иска, да се сгодят, когато тя се завърне.
Страстта го беше връхлетяла отново и той не можеше да се противопоставя. Всъщност Дона имаше нещастието да привлича така, че да не могат да я забравят. Странно беше....
Нещастие е думата...
Той започна да настоява, тя мълчеше и накрая изтърси, че е женена.
След малко добави с мъка, все едно че чак сега възприемаше този факт, че е БИЛА женена. Това го стресна... Дона беше принадлежала на друг мъж и това автоматично я лишаваше от правото да стане нечия съпруга за в бъдеще.
Принцът беше млад... и прекалено влюбен, за да се съобразява с каквото и да е. Всъщност... гледаше я и беше сигурен, че ще я накара да го обича.
-- Мисля, 4е нося детето му, -- каза Дона и млъкна.
Aledar~
|