-- Разбирам, -- кимна той съвсем спокойно. -- Няма да те лъжа, очаквах го. Но се надявах, че... ще си по-малко упорита. Знаеш ли... просто си мисля, ей тъй.... какво би казал баща ти... ако се свържа с него... или ако вече съм се свързал с него... и съм му казал... или му кажа... че си моя пленница... или... защо не... да му кажа, че ме обичаш и ме искаш за съпруг... дали няма да даде благословията си? Странни мисли, нали?
Това беше краят.
Баща ми щеше да се предаде и в двата случая. Обичаше ме, не би ме оставил заложник... от друга страна... нали това искаше? Да ме задомява... а бях сигурна, че Риман ще може да го оплете някакси... сигурна бях.
Армания беше обречена. Това не можех да понеса.
-- И си мисля, -- продължи той, -- че да те използвам като заложница ще е достатъчно наказание за гордостта ти. Какво ще кажеш?
Просто си стоях там. И пак се чувствах като животно, притиснато в ъгъла...
-- Но защо да усложняваме нещата? -- рече той. -- Ти реши.
Какво да реша? Как да реша? Имах ли избор или нямах? Колкото повче мислех, толкова повече разбирах, че нямам избор. Можех да спестя кръвопролитието, можех да спестя войната, като платя със свободата си. И всъщност нямах избор, защото бях в ръцете му и той можеше да си прави с мен каквото пожелае.
Армания беше обречена.
-- Ще те оставя да помислиш, -- каза Риман и седна на креслото си.
Тогава мислех... мислех много...
Мислих си... за Горан и смъртта му на площада, смърт жестока и излишна. Мислех си за Леков... и за това, какво би направил той, ако заседнеше така като мен.... Мислех за баща си, който ме обичаше прекалено много, толкова много, че сигурно би оставил Армания в ръцете на Риман...
А Белиал просто си седеше и чакаше решението ми. Каквото и да беше то... имаше ли значение? Безизходица. Даже не можех да реша, всичко беше предрешено. Армания си беше обречена, и то заради мен и капризите ми. Усещах това болезнено ясно... Можех да реша само как да стане смъртта на Армания, с мое участие или без.
Драконе, защо се получи така? Пак бездна, пак дупка...
Нещо... нещо... нещо започна да се върти в главата ми...
Тогава си седях на бойниците, спомням си.
Станах и се протегнах... Риман също леко помръдна.
-- Реши ли?-- попита тихо.
-- Реших, рекох и се усмихнах.

Знаеш ли,има цели, има неща, за които си струва да дадеш нещо.

Скочих от бойницата и се приближих до възглавницата с Феарад... погалих му дръжката. После го препасах през пояса си... приятна тежест. Смелост, Али...

Смелост, смелост, смелост...

Сякаш някой ми говореше, чувах гласа му, искаше от мен да съм смела. И щях да бъда, каквото и да ми струваше това.

Армания е душата ми.

Риман ме погледна очаквателно.
-- Е?
Нима долових съмнение в гласа му? Или подозрение?
Ако можеше да чете мисли...
Изчистих съзнанието си от всичко.
Изправих се на бойницата и му обърнах гръб.
Залез... кога свърши денят? Кога превали следобедът? Забравих, че е пролет и дните са къси...
Ето идва Залезът...

Не се бой. Не се бой. Ти си аз, аз съм ти.

Знам това, мила. Просто исках да погледам залеза над Фангориат...

Не искам да съм играчка в ничии ръце...

Не искам да съм играчка в ничии ръце. Разпънах раменете си... все едно се бях схванала... Погледнах Риман, но само за миг. После очите ми се плъзнаха пак по Фангориат...

Обичам те, Фангориате...

Обичах го някакси... той беше част от мен... Фангория също, както и Армания... Къщите... а зад тях Гората... къде ли щях да отида?

Защо се бавиш, детенце? Така става по-трудно.

Исках да догледам залеза.
-- Не! -- каза Риман. -- Да не си посмяла!
А аз просто скочих напред. И надолу. Отпуснах се.

Благодаря ти.

Aledar~