Телата на риманисти и раянци покриха земята, попиваше ясночервената кръв в изпръхналата от лятната суша земя. Вниманието ми беше привлечено от Нила и Гарет - нещо нередно ставаше там, виждах. И Перегрин също забеляза, поне на мен така ми се стори. Гарет беше престанал да се съпротивлява, макр и ръцете му да бяха вече напълно свободни от кожените каиши, с които го бяха обвързали. Странното беше, че той сякаш закриваше с тялото си Нила. Тогава, в този момент, успях да видя и лицете му, и това толкова ме стресна, че съвсем се разсеях. Гарет имаше лицето на Перегрин. Същата непокорна щръкнала тъмна коса, същите очи, дори същата решиетелно издадена брадичка. Всъщност ако Перегрин не сечеше въздуха и телата точно до мен, бих си помислила, че Нила е пленила Перегрин.
-- Спрете! -- извика Нила и гласът й разкъса с остротата си звъна на мечовете, звучаха само стоновете на умиращите. -- Спрете, или кралят ви ще умре!
Чак сега зажелязах - тя държеше в дясната си ръка малка, но остра и опасна играчка - ножче, притиснато до гърлото на Гарет. Познавах тези играчки добре - някога Гарет ми беше разказвал за тънките остриета, напоени с отрова; леко бодване и вече си преминал в царството на Дракона. Перегрин изкрещя нещо, не го разбрах, но раянци отпуснаха оръжията си като един.
А Нила се усмихваше. Държеше Гарет силно - тя не беше слабоватажена; макр и доста кокалеста, тя бе изтъкана от жили и мускули.
-- Аледар, скъпа! - промърка тя и ми заприлича на някаква преяла след обилен лов котка, излегната на припек. -- Отдавна не сме се виждали, принцесо!
И пак същото презрение, ирония; и пак същата фалшива загриженост... Изтръпнах. Спомних си как Горан седеше блед на онзи стол, а на мен ми идеше да се разкъсам от болка.


Боли ме, боли ме, боли ме... баси как ме боли...

Aledar~