От мрака зад гърба й излезе висок риманист. Палатката сякаш изведнъж се изплълни с хора, с войници, и на Ената не й оставаше нищо друго освен да започне да отстъпва, да отстъпва от тялото на Фарес, което сякаш още потръпваше, да го изостави.
-- Чух ги как си шепнат, -- каза убиецът на Фарес. -- Направих си малка дупка с ножа в платното.
Хилядникът, млад, висок и красив мъж, който току-що беше влязъл в палатката, му отправи одобрителен поглед. После се втренчи в тялото на Фарес.
-- Отнесете го, -- каза, и Ената долови презрение. Това презрение я удари като плесница. Те не й обръщаха внимание... Ената знаеше, че винаги риманистите подценяваха жените... неизвестно защо. Тя се опита да заотстъпва незабележимо, но хилядникът явно все пак я следеше, защото грубо й заповяда да спре на място и да не мърда.
Ената отпусна ръката си в джоба и напипа огнивото си. С другата отдръпна капака на най-близкото сандъче с магическия прах; с рязък удар тя задейства огнивото и фигурата й се обля в светлина. Хубави бяха тези огнива... фангорийска направа... никога не се овлажняваха, никога не създаваха проблеми.
-- Назад, -- каза тя. -- Назад, или ще изпратя всички ви при Дракона.
Риманистите като един се загледаха в хилядника си. Виждаше се по очите му как се опитва бързо да прецени обстановката, да прецени нея самата. И като видя налудничавия й поглед, той им кимна да отстъпват. Риманистите се изнизаха един след друг, излизаха бавно, с лице към нея, и готови да се нахвърлят при заповед. На Ената и заприличаха на глутница кучета, на вълци по-скоро, които гледат вярно главатаря си. Тя се закашля внезапно от дима, който се извиваше от огнивото й. В палатката останаха само тя, тялото на Фарес и хилядника. Той сякаш нямаше намерение да излиза. Тя го огледа изпитателно.
-- Как се казваш? -- попита я хилядникът. -- Аз съм Брес. Моля те, отстъпи от сандъчето да не стане някоя беля, става ли?
-- Махай се, -- каза Ената. -- Искаш и ти да отлетиш, така ли? Изчезвай, остави ме.
Брес най-неочаквано се засмя. А Ената потрепна... тя все очакваше, че риманистите не са хора, че нямат човешки реакции. А сега срещу нея стоеше млад и симпатичен мъж, който не й ръмжеше, не я обиждаше. Той явно долови колебанието й, защото й се усмихна още по-обезоръжаващо.
-- Ако ви оставя тук с тази магия началникът ми Ашт лично ще направи така, че да отлетя, -- обясни той смеха си. -- Нека не прибързваме... нали?
От ъгъла на палатката се чу стон. Фарес отвори очи, огледа се дезориентирано и закашля. Това привлече изцяло вниманието на Ената.
-- Искате ли да повикам лекар, госпожо? -- попита Брес. -- Ей сегичка ще се върна.
Когато остана сама, Ената се приближи до Фарес, повдигна леко тялото му, сложи главата му в скута си и го залюля бавно. Той умираше, това беше очевидно дори за нетренирано око, а тя бе виждала много рани и много смърт. Нямаше никакъв смисъл да се грижи за него... Фарес беше в полубезсъзнание, от което щеше да премине в страната на Дракона. На нея й оставаше да довърши започнатото. Ената се изправи и стисна в ръката си огнивото; погали Фарес по лицето и се насочи към отворения сандък.
Не се знае, как точно щеше да завърши всичко... Но от процепа на палатката профуча стрела; някъде отдалеч Ената чу как Брес вика да не стрелят... но беше вече късно.
Огнивото падна в сандъка.

Aledar~