-- Тихо! -- изшътка тя. -- Много си шумен!
Фарес измърмори нещо за глупавите женски, което тя пропусна покрай ушите си. Двамата се запрокрадваха към палатката, в която временно се помещаваше странният прах.
-- Има пазач, -- настръхна Ени.
-- Че ти какво очакваш! -- изръмжа Фарес и се запрокрадва все по-близо. за какво й беше въобще на Ената да идва с него... само щеше да го забави... Той много добре знаеше защо Леков ги беше разпределил заедно. Дрязгите им го дразнеха отдавна, явно беше искал да ги накара да свикнат един с друг... Но помежду им съществуваше такава дълбоко вкоренена омраза, 4е не можеха да я преодолеят лесно; макар 4е работеха заедно и много важно беше да си съдействат, те непрекъснато се сдърпваха...

ужас, спи ми се и нещо не ми е наред словореда... това е заради библията в края...

-- Трябва да го убия, Ени, няма друг начин.
-- Е, какво пък, с едно копеле по-малко.
-- Винаги ми е харесвало колко си женствена и нежна.
-- О, я стига! Отивай. Или да го подмамя насам.
Фарес се засмя:
-- Едва ли ще те последва.
От тъмното се чу само едно силно и юнедоволно женско сумтене. Ената се надигна леко, пооправи си дрехите и косата, и под отявлено подигравателният поглед на колегата си се отправи към стражата.
-- Войниче! Ей, войниче! -- прозвуча гласът й. Малко отвращение имаше... трудно й беше да се пречупи. И Ената се запрепъва към палатката. Риманистът застана нащрек, бяха го учили да не се поддава на никакви провокации. После видя, че жената е слаба и недохранена, 4е не би могла да му направи нищо лошо.
-- Какво искаш, вещице? -- попита той и наведе главата си в черен шлем право надолу, към лицето й. някъде от тъмнината отзад се чу приглушен смях, последван от задавяне. Но Ената не се впечатли нито от смеха, нито от обидата.
-- Войниче, видях двама мъже да се крият в храстите... аз съм от готвачките... не разбирам нищо от тези работи, ама... мисля, че са наумили нещо...
И когато риманистът се замисли, дали да си остави поста и да я последва, или да изчака някой да го замени, Ената извади някъде от плаща си тънко острие и го заби с цялата сила, която имаше, в гърдите му. Двамата се свлякоха на земята, като тя стискаше силно устата му, за да не може някой стон да издаде какво се вършеше в тази тъмна като кал нощ.
Фарес се завтече към нея:
-- Ти си луда! Луда си! Откога го казвам това на Леков! Тоя можеше да не се остави толкова лесно... ама ти... го закла...
-- Няма да си играем все пак, -- озъби му се тя нервно. -- ЙХайде да си свършим работата.
И двамата потънаха в палатката.

Няколко минути по късно към същата палатка се отправиха десетима риманисти.

Aledar~