И тръгнахме в мрака, по-тъмен от сърцето на детеубиец; страхът пулсираше в ушите ми с ритъма на уплашеното ми сърце. Зарадвах се, че Рестик е с мен, защото едва ли щях да се справя.
Чухме писъци, но продължихме... сред адски пищения, стонове, гневни крясъци, които се нахвърлиха върху нас изведнъж, изневиделица почувствах стотици малки ръце, които задърпаха дрехите ми, косата ми, чантата ми, и се зарадвах, че оставихме конете си във Фангория. Изкушавах се да смъкна превръзката си, да видя какво ме дърпа и щипе, знаех, че това се върти и из главата на Рестик... Но не биваше.
И продължихме сред този ужас, изтръпнали от страх... защото най-страшно е това, което не го виждаш и не знаеш как изглежда. Ясната опасност е наполовина избегната опасност...
Сякаш цяла вечност се движехме бавно и слепешката из мрака; писъците понамаляха, малките лапички се плъзгаха по лицето ми много по рядко, но пак изтръпвах от това докосване. Почувствах полъх на вятър, и препъвайки се се измъкнахме.
-- Да свалям ли?
Дръпнахме превръзките си и се насладихме на светлината, коят ни заслепи. Денят привършваше в огнен залез и кървави петна се плъзнаха по зачервените ми очи... Огледах Рестик... насинен, с пораздърпани и разкъсани на места дрехи... така изглеждах и аз...
-- И сега какво, Али? Нямаме коне, нямаме храна... не познаваме никой... отдале4 ни ли4и, 4е не ни е чиста работата...
-- Гарет... -- рекох. -- Ще търсим Гарет.

измъкнахме се от кариерата, в която извеждаше пътя; преди това означихме изхода с няколко камъка. рестик нарами кавалески багажа, поизмихме се в някаква рекичка, която шумолеше наоколо, и тръгнахме да дирим път към сърцето на Раяна...

Aledar~