Излязохме двете от гъсталаците и се огледахме една друга подозрително. После тя направи специфичен жест с лявата си ръка - познах този жест, това беше знакът на осветените.
-- Ти си Аледар, нали? -- попита тя, след като я поздравих с другия контролен знак. -- Аз съм Рамада и ви чакам отдавна.
-- Откъде си? -- попитах я и се загледах... Та тя беше съвсем дете, дали имаше и 12 години... Красиво момиче, с упорита брадичка и още по-упорит поглед. Тя назова най-близкото село и ме погледна предизвикателно.
-- Малка ли ти се виждам? -- рече и се намуси. С това ми припомни смаата мен... как се намусих на Леков по същата причина няколко дни по-рано. Никога не се бях разправяла с деца... освен със сестра си Наирена... но още помнех каква топка от неувереност бях самата аз на нейни години. И знаех, как да с еотнасям с нея... не трябваше да я провокирам или да я унижавам.
-- Ела с мен, -- рекох й, -- лагерът ни е наблизо.
И когато тримата се разположихме в тишината на нощта, започнах да я разпитвам... кога са минали риманистите, как се охранява границата, откъде може да се мине. макар че странно ми беше малко да разпитвам едно дете за това. И срамно ми стана... защото ми се беше случвало дълго да убеждавам някой мустакат мъжага, а той да усуква приказките си и да виждам страха му. В това дете нямаше страх... Рамада...
И Рамада говореше... описваше всичко с опитността на стар бунтовник, говореше за бройки, за оръжия, за роти и коти... всичко, което беше успяла да научи от подслушването на минаващите риманисти. И чаках дълго да подхване интересуващата ме тема - как да преминем границата. Когато я попитах за това, тя се намръщи.
-- Затова ме изпратиха от селото, -- каза тя със самочувствие, -- да открия Стария път.
-- Това пък какво е?
-- Едно време хората от Фангория и Раяна продължили да общуват помежду си... Някога границата не се е охранявала, семействата се смесвали помежду си. А когато Риман построил стената, някои от моето семейство, и не само те, продължили да се виждат с Раянци. Имало някакъв проход или нещо такова... За жалост последните двадесеина години връзката се е прекъснала. Търсех пътя и ви чаках да ви упътя...
-- И намери ли го? -- попита задъхан от вълнение Рестик.
Рамада пак се намуси... такива бяха фангорийските деца... намусени... вдълбочени... затворени...
-- Не, за жалост. Само някои баби от селото си спомнят къде е бил Стария Път... но не могат да дойдат, за да ми го покажат. Знам къде горе-долу е изхода... но не мога да го намеря...
-- Сутринта ще го потърсим заедно на светло, -- отсякох аз. Време бе за сън...

Aledar~