-- Уморена съм, -- каза тя. -- Уморена съм да се боря, Леков. Писнало ми е... не, нищо не ми казвай...
Той се засмя.
-- На това така или иначе няма какво да се отговори, Али. Просто няма. Кажи ми сега, какво те мъчи, с какво мога да ти помогна.
Усмихнах се... Толкова си го обичах този човек, винаги ми помагаше, макар толкова грижи да му висяха от врата. А той сякаш живна от усмивката ми.
-- Май ще ти трябва помощ, а? Не знам как ще се справиш сама с Гарет... въобще...
-- Съмняваш ли се в мен? -- попитах малко намусено. беше ми омръзнало да чувствам как ме възприема като дете, исках най-сетне да разбере, че мога да се справям и сама...

със всичко освен със себе си

Сега беше ред той да се намуси.
-- Глупаче, много добре знаеш, че нямам това предвид. просто си мсиля, 4е задачата ти е достатъчно трудна. освен това смятам, че може би е време да поемеш и да обучиш някой от по-младите. Какво ще кажеш за Рестик? Помниш ли го?
Ха! Спомнях си го прескрасно. Момчето, което ме беше носило няколко седмици, докато открие вещицата, върнала тялото ми. за този момент от живота си сспомянх с голямо неудоволствие... Така и не се върнах да я разпитам, а трябваше да узная толкова много неща за себе си... Тя знаеше. Но сега не ми се мислеше за това.
-- Какво пък толкова? -- рекох. -- Взимам го със себе си.
Чух зад гърба си някакъв приглушен вик. Двамата с Леков се обърнахме и до прозореца на къщичката видяхме свитото на две тяло на Рестик. леков се вбеси - малкия ни беше подслушвал през цялото време и това си личеше по гузната му физиономия. Сега същата тази гузна физиономия светеше от радост, Рестик ме гледаше с обожание, което направо ме изплаши... Може би защото осъзнах, че с подобен поглед гледам аз към Леков.
-- Заслужаваш да те изгоня! -- изръмжа гневно Леков и тръгна към него с явното намерение просто да му издърпа ушите. Но момчето запя някаква радостна песничка и се втурна към мен, избягвайки протегнатата ръка на Леков.
-- Ще ме вземеш! Ура!
стана ми смешно. Представа си нямаше той накъде ще го водя, всичко му се виждаше лесно, бъдещето за него иглеждаше като отворена книга... Наистина представа си нямаше какво го чака.
-- Да, ще те взема със себе си, стига подскача... -- казах му и се насладих на властта си да се разпореждам. Често се обаждаше този дявол в мен и ме караше да съм високомерна...
Казах "доскоро" на Леков, като се надявах, че наистина ще е до скоро виждане... страх ме беше, винаги, когато се разделях с него, че повече няма да го видя. А с него свързвах толкова емоции... спомените си за Горан... Не исках да го губя, наистина не исках. Не исках и да му се случи нещо, а той бе толкова уязвим в силата си...
Погледнах го за последно, как се е намръщил на входа и дори е забравил присъствието ми. Мислеше си кой знае за какво... Планове кроеше, решения взимаше... И ми стана жал за него. Защото знаех вече, макар и млада, че до всеки мъж трябваше да стои жена и да го подкрепя в решенията, да утешава болката му.

Aledar~