Тя лежеше... а после реши и внезапно стана. Напусна леглото си без съжаление и се отправи към банята; нещо отвърте я раздираше, искаше й се да реве, да стене, да проклина, но не знаеше кого или какво. Трябваше по някакъв начин да реагира на това, което ставаше; на цялата мърсотия, която я беше повалила през последните месеци и която я отвращаваше до крайност.
Душът плисна с всичка сила и скоро малката баня стана мъглива... капчици пот се спуснаха по огледалото.
Тя се опря в стената и започна бавно да се свлича надолу, докато седна на земята в една малка и разстроена купчинка... обгърна с ръце коленете си и остана така дълго време. Кой беше казал, че всички води на света не могат да измият ръцете му?
Заплака. Не по някаква конкретна причина, просто от безпомощност... от знание, че няма волята да промени нищо, макар и да й се иска. Всичко й се струваше загубило смисъл, опорочено и разрушено.
А после зави... винаги бе плакала безшумно, но сега чувстваше, че ако не издаде звук ще се пръсне. И като загубено в цивилизацията вълче оплакваше годините на непорочност и свобода под струите на горещата вода, плъзващи се по дългите кичури на косата, по раменете, по заоблените колене...

Aledar~