Дневнико, днес денят е сив. Понякога ми се струва, че всички дни са такива, може би защото не правя разлики между тях.
Получих малка дупка... нямало ме е към 5 часа. Не си спомням, къде съм била, нито какво съм правила. Забелязвам, че тези прозорци се увеличават. Нещо в мен се опитва да ми каже, че има проблем.

Липсва ми един човек.
Всъщност... нямам на кого да кажа това, Копривщице. Затова го kазвам на теб, ти ще ме разбреш, и ти си жена. Не ми се обяснява... всъщност днес цял ден си мисля за него. Ей тъй... чета книга, возя се в седмицата, и изведнъж се отнасям нанякъде. Спомням си отдавна забравени реплики, разменени мисли, разказани истории... и ми става тъжно. Още по-тъжно ми става от факта, че за пореден път трябва да се прикривам и да не давам знак какво точно става там някъде.
Болно ми е заради това. Имам чувството, че съм загубила свободата си, а това е нещо, което не мога да прежаля. Сещам се за едни други времена, когато волността беше единствената ми характеристика. Сега се затварям в стаята с жълти пердета и гледам Хераста, цветето си. С нея си говорим; другото ми цвете, Марес, не е много разговорчив...
Хери, казвам й, Хери, кажи ми, какво да правя, как да променя... как да променя нещата... как да стане...
Тя протяга листа, за да ме утеши.
Все греша. Не знам защо, но греша.


Aledar~