Сутринта се събудих в светлата си стая с чувството на осъден на смърт. Знаех, че ще трябва днес да говоря с баща си и някак да обясня отсъствието си; бих могла да го излъжа, но не виждах смисъл да съчинявам историйки. Той ме познаваше прекалено добре; просто следеше реакциите ми. И макар да ях доста изкусна лъжкиня, винаги ме хващаше. Като дете... вместо да ми се кара, че съм се опитала да го лъжа, само се натъжаваше. Така ме отучи да лъжа... поне него.
Тръгнх към частния му кабинет, като горделиво пренебрегвах шушукането на прислугата, която се втренчваше в мен безкрайно досадно. Почуках и влязох.
ралят беше затрупан с книжа, както винаги. Когато и да влезех в кабинета му, виждах го приведен над различни писма, карти, документи. Понякога ми четеше от тях... говореше ми за дипломация и етикет, а аз го слушах замаена от сложността на това, което в действителност правеше.
Седнах на креслото. Той повдигна глава от бумагите и ми се усмихна.
Казах му. Много неща му казах. Още като споменах Фангория, лицето му помрачня. Е, не можех даразкажа на баща си всичко, просто не можех... пропуснах някои неща, посъкратих други, изтормозено посъчиних нещичко. Не казах нищо за майка си... оставих го за най-накрая.
-- Разбрах... разбрах още нещо, -- вметнах накрая. -- Казаха ми за майка ми... казах ми всичко.
Той сякаш потъна в креслото си.
-- Съжалявам, Али, много съжалявам.... Щях да ти кажа скоро, не биваше да научаваш по този начин... Сигурно си се почувствала ужасно да ти го кажат други хора.
Аз го гледах недоумяващо.
-- С майка ти бяхме решили да ти кажем кой е баща ти, когато навършиш пълнолетие, -- начумери се той. -- Макар че едва ли щях да го направя.

Aledar~