-- Сънувах майка ти, -- рече ми той и се усмихна. Даааа, обади се нещо в съзнанието ми ревниво, какво ли друго щеше да го накара да е толкова щастлив в съня си? Кой успяваше да накара хората около себе си да забравят всичко друго?
Мислено сритах този глас. Как можех да ревнувам жена, която беше мъртва от толкова години?
Можех.
Кралят започна да ме разпитва - къде съм била, какво съм правила. Аз просто въртях отрицателно глава и повтарях, че по-късно ще му обясня и разкажа всичко.

гладувах.
болеше.
влюбих се.
разбих кристала.
продължавам да го разбивам с юмруци, докато от ръцете ми започне да се стича кръв.

умрях.

Той ми разказа, че за арманийци аз официално съм била изпратена в нещо като училище в чужбина.
-- Не можех да позволя хората да разберат, че престолонаследникът е изчезнал, -- обясни баща ми. -- Това щеше да разбуни духовете.
Това беше първият и последният укор, който чух от него по въпроса на изчезването ми. Беше толкова мек и недоловим, че за мен си остана загадка, дали искаше да ми се скара така, да ми напомни за отговорността, която нося, или беше просто констатация.
-- Ела да видиш сестра си, много е пораснала.
Отправихме се по коридорите.... На излизане от спалнята му стражите се ококориха - и нищо чудно. Пазеха единствения известен вход за стаята, а сега оттам освен кралят излизаше и някой друг - някой, който не беше влязъл.
На светлината на факлите, които осветяваха пурпурно пътя ни, баща ми ме огледа по-внимателно... Променила съм се била...

И как няма...

След малко вече прегръщах Наирена. Сестра ми не изглеждаше никак развълнувана от внезапната ми поява; предполагах, че и изчезването ми не я е трогнало особено. Разликата ни беше малко повече от година и цяла вечност.... Защото между нас никога не е имало нищо общо. Наирена приличаше външно изцяло на баща ни, за което тайничко й завиждах; беше изключително красиво момиче, русо и синеоко... И по тайното ми мнение - малко бездушно. Много рядко проявяваше някаква емоция - като бяхме малки често я тероризирах най-безсрамно, а вместо да ми се опълчи, тя тичаше да се оплаква на баща ни. По-лошо беше, когато си замълчаваше. Тогава очаквах да ме издаде в най-неподходящия момент.
Сега обаче раздялата ни ме беше насторила сантиментално и затова я притисках силно.
Тази вечер се хранихме заедно, което ставаше трърде рядко... Баща ми беше зает до късно, нямаше достатъчно време да спазва етикета и похапваше на крак. Затова тази нощ за мен беше непрекъснат празник...
Уморена се отправих към стаята си. Беше непокътната.


Може би тук е мястото да спра.
Да спра и да кажа - " И заживяхме весело и щастливо следващите години... години, описани в Арманийските хроники като години на благоденствие и спокойствие. Омъжих се, наследих трона и с натрупания опит от младежките ми лутания (напълно излишни и глупави!) управлявах съвместно със съпруга си десетилетия.... ". В края на краищата -- защо ми е Фангория?

Всъщност... не мога да понасям спокойния живот.
Всъщност... не мога да зарежа приятелите си, които в момента са из затворите на Риман.
Всъщност... искам да знам кой е Риман и какво иска от мен.
Всъщност... искам да го победя.
Всъщност... готова съм да умра с тази цел.

И затова ще продължа.

Aledar~