От столетия всички крале на Арамгардския замък знаеха тайния изход... Нещо като крайна мярка в случай на вражеско нападение. Доколкото си спомням разказите на Ариан Мага, някакъв мой пра-дядо се бил спасил точно благодарение на един от тези тайни проходи, които браздяха повърхността на замъка. Съмнявам се, че някой си ги спомняше всичките.
Основният и най-старият проход водеше директно от тронната зала до външната стена на замъка. Имаше и друг проход, за който знаеше само кралят и семейството му... той водеше директно до кралските покои. Реших да се придвижа по него... не исках да срещам стражата, не исках да обяснявам на никой нищо. Когато събрах смелост, просто се отправих нататък...

Паяжини... паяжини и тъмни коридори... отдавна забравени, но все пак поддържани.... не се знаеше, кога точно ще ти влязат в употреба. Придвижвах се тихо. В замъка имаше достатъчно много суеверни прислужници, за които всеки шум се превръщаше в доказателство за присъствието на отдавна починали особи. Много често като дете нарочно се прокрадвах и карах камериерките да пищят...
Сега не ми беше до шеги. Опитвах се да си спомня по кои завои от лабиринта да се отправя, за да стигна до спалнята на баща си. Имах чувството, че съм се загубила, когато попаднах на познато място. Натиснах малкото лостче, умело прикрито от майстори-зидари преди столетия.
Не се чу скърцане; пантите бяха добре смазани. Един от панелите в стената се открехна и като сподавих кашлицата си от нагълтания прах, тихо спуснах краката си върху килима.
Баща ми спеше. Приближих се тихо до огромното му и малко кичозно легло, което той сякаш от хилядолетие се канеше да изхвърли. Знаех, защо не го е направил. Заради майка ми.
Наведох се над главата му... Дългата му светла коса беше разрошена на възглавницата, той се усмихваше на нещо, което го спохождаше в съня му.
Полюбувах му се малко.

липсваш ми

Понякога съжалявах, че никак не приличам на него... на светлината на свещите блестяха русите му кичури... толкова го обичах!
Приседнах на края на леглото и той се размърда, усетил тежестта ми. Все още усмихнат, кралят се събуди и ме погледна. Явно си помисли, че още сънува, защото потърка очи. После просто ме прегърна и най-сетне се почувствах на сигурност и у дома. Странно ми беше, че въобще съм изпитвала нежелание и страх да се прибера.
" Али, Али, Али" - повтаряше той и ме притискаше до гърдите си.

по дяволите

Aledar~