Влязох в Арамгард, столицата ни, през северната кула. Спомних си как като по-малка профучавах през дървения мост, яхнала най-дивите коне от кралските конюшни, вдигайки облаци от прах. Вслушах се в копитата на коня си сега - не се чуваше нищо, подобно на бесен галоп. Всъщност - едва се влачехме, той често се препъваше от преумора, а на мен ми оставаше само да се чудя, кога краката му ще се подкосят и аз ще усетя пясъка по устните си. Потупах го окуражаващо по запотения врат и бавно се свлякох от гърба му. Чак сега усетих умората, спускаща се като оловен капак върху всяко мускулче.
Градът вибрираше в обичайното си оживено дишане. По улиците се чуваха виковете на амбулантните търговци, уплашени кокошки се спасяваха изпод колелата на каруците, отекваха чуковете на ковачите. В далечината в тази "симфония" се допълваше от бухалките на перачките. Никой не обръщаше внимание на поредния уморен пътник, замръкващ по улиците на Арамгард. А аз бях точно такъв. В чуждестранните си дрехи бях интересна само на децата, които подвикваха след мен и ме сочеха със смях. Можех да си представя, как изглеждам отстрани - цялата бях в прах. Когато потърках челото си с ръка, дланта ми почерня. Бях прекалено уморена, за да съобразя да се почистя в някоя река преди влизането в Арамгард. Сега вече беше късно.
След като почти година живях във Фангория, виждаше ми се странно това спокойствие. Бях нащрек за черните униформи на риманистите - все ми се струваше, че на следващия ъгъл ще се блъсна във висока и мускулеста фигура с шлем. Това беше някакъв хаос в съзнанието ми. Често във Фангория ми се бяха привиждали познати лица от Армания, а сега ставаше обратното.
Страшното беше, че за мен явно Армания и Фангория бяха станали едно.
Стъмняваше се. Слънцето залязваше над западните кули на Арамгардския замък. Не можех да си обясня, защо не се осмелявах да отида и да прегърна баща си. Затова се лутах из уличките, слушах как коня ми, когото водех за оглавника, сумти от възмущение и умора. Исках да се влея в Арманийския живот... това беше една от причините да не се приближавам до замъка. От друга страна... изпитвах срам. Срам да застана пред баща си и да му призная, че съм се провалила.

да му кажа, че направих прекалено много грешки; да му кажа, че постъпих със себе си ужасно, и което е най-лошо - че НЕ СЪЖАЛЯВАМ.

Бях действала безотговорно... Рискувах Армания, каъто позволих на Риман да ме залови. Все пак бях престолонаследникът.
Защо ли се сетих за Риман?
Очите му бяха впити в мен. Не можех да го забравя.

Aledar~