Караен изглеждаше все така запустял, както си го спомнях - малко селце в ъгъла на една империя... селце, в което обаче имаше стража от риманисти. Май почти навсякъде имаше риманисти вече.
Промъкнах се по стария път до малката и порутена къща; през задния двор, посещаван тъй често от осветени, че даже бяха направили малка едва забележима пътечка, която използвах в момента.
Приближих се незабележимо до вратата и надникнах. Очаквах толкова рано още всичко да е изпозаспало, но скоро чух от вътрешността шум, стъпките на стара жена, която отдавна загубила пъргавостта си. Майката беше започнала да работи.
Седнах тихичко на малкото столче до вратата и я понаблюдавах за кратко. Не се бяхме виждали отдавна, но тя си беше оставила отпечатъка върху съзнанието ми... понякога, когато ми беше особено тежко, се сещах през какво е минала и това някакси ме утешаваше.
Все така става... твоето нещастие утешава другите. Лесно е да си кажеш, че при теб нещата не са ЧАК толкова зле, както при някой друг.
-- Майко! -- рекох й и неочаквано в главата ми се появи мисълта за онази, другата, която така и нямах възможност да нарека така... Дона, кралицата на Армания, тази, която бавачките,след много тормоз от моя страна, ми бяха описали като студена и силна жена. Жена, която не понася нежностите и презира сантименталностите; изключително красива и ерудирана, но затворена и високомерна. Странно... аз самата мислех за нея като за топла и красива... въпреки всичко, което бях чувала за нея. Дона... самото име... не знам, караше ме да потръпвам. Майка ми. Която не познавах.
-- Аледар... Какво правиш тук?
Чак сега в пълната му сила усетих какво е да си уморен до смърт; когато се отпуснах върху костеливите й рамена.
-- Прибирам се вкъщи, Майко. Уморих се вече...
Тя ме гледаше и от този поглед не можех да уловя нищо, което да ми подскаже отношението й към решението ми. Търсех в очите й неодобрение, недоволство, гняв или презрение, а откривах само топлина. Една част от мен винаги бе жадувала да има майка...
определено
Разказах й набързо всичко, което се беше случило през последните месеци. Имах нужда да се изплача на някой; накрая й споделих гнева си от поведението на Леков и от разпита му. Тогава не разбрах защо тя не реагира никак на тази част от разказа ми. Когато й говорех за Горан или за Замъка, когато й описах Риман, Майката съ-участваше. Когато заговорих за Леков и за странния му интерес към семейството ми, тя пророни нещо като "не е издържал, горкичкият". После, разбира се, веднага съжали, че е казала нещо, и започна сърдито да шета наоколо.
Е, аз обаче си бях майстор по тормозенето - преследвах хората, докато изтръгнех от тях необходимата информация. Точно сега исках да разбера, какво общо има майка ми с Леков... и защо всички ме лъжат по този възмутителен начин.
Всъщност... убедена съм, че голяма част от човешките проблеми започват именно от дълбоко вкорененото желание да разбереш нещо, което не е предназначено за ушите ти.
|