Повдигнах рамена в недоумение:
-- Самата аз не знам много... Почти нищо не знам.
Очаквах да каже "Срамота!" или нещо такова. Но Леков просто замълча и ме погледна очаквателно.
Пак повдигнах рамене. Отначало разказът ми не беше много гладък, но постепенно се изчисти от честите паузи и се превърна в равномерен поток.
-- Майка ми... Семейството й е от благороднически произход, но от новите благородници. Доколкото знам, дядо ми, баща й, е бил обикновен селянин; но е бил селянин с късмет. В последната война, която е водила Армания срещу източните ни съседи, харанийците, другият ми дядо, кралят, е бил обкръжен от вражеската армия и е щял да загине. Тогава е бил спасен от един обикновен селянин, който се е намесил решително и е изиграл временно ролята на телохранител... Такава е била волята на Дракона. Благодарността на краля се е изразявала в даването на най-ниската благородническа титла и на малък имот в покрайнините на Армания. Така че майка ми се е родила като аристократка, но в семейство без каквито и да е традиции. Спомням си дядо си... беше толкова гръмогласен, че трепереха препарираните животни в голямата зала на имението.

Усмихнах се тук под напора на спомените... Точно дядо ми ме беше учил да яздя и да стрелям с лък; беше ме запалил и по риболова и лова. Като бях малка не ми позволяваха да общувам много-много с тази част от семейството си, явно за да не ми оказват лошо влияние. Дядо ми въпреки цялата позлата си оставаше недодялан; това обаче не ми пречеше да го обожавам. След кратките си посещения в семейното имение се връщах в замъка по-разхайтена и по-нагла отвсякога; прекалено много ме глезеха там. Дядо ми обичаше да вика гръмогласно и да псува, без да се съобразява с наличието на малки деца наоколо; това ми се виждаше особено забавно и понякога дори нарочно го ядосвах, за да се насладя на пороя от интересни думички.
-- А после? -- прекъсна спомените ми гласът му.
-- После... на някакъв годишен бал майка ми се запознава с принца... била е на 18 или там някъде... и скоро след това се вдига сватба. Първо се раждам аз, после сестра ми. По време на второто раждане майка ми отива да търси Хераста.
-- Хераста?
-- Мястото на вечната пролет, където хората не боледуват и не умират... страната на щастието.
Той се загледа замислено в огъня.
-- Жалко, че знаеш толкова малко, Аледар, -- обобщи Леков след малко. -- На твое място бих се поинтересувал по-задълбочено.
-- Но защо? -- недоумявах. -- Знам всичко важно. Вероятно ми убягват само подробностите.
-- Все едно, -- той се надигна бавно, протегна се и поразкърши рамене... може би го болеше гърба - и нищо чудно, имайки предвид начина му на живот. -- Благодаря ти много, Аледар. Пожелавам ти приятно пътуване и безпроблемно пристигане. Късмет!
Рече и изчезна там, откъдето се беше появил тъй мистериозно.
Повдигнах вежди учудено... тази история звучеше вече съвсем откачено. Драконе, как ми се искаше да разбера, какво точно беше станало преди малко! Не можех да повярвам, че Леков беше зарязал работата си, за да ме накара да му разказвам стари семейни истории.
Реших да не мисля повече по въпроса - и така той явно беше убеден, 4е трябва да ме остави в неведение. Всъщност май беше постигнал своето - наумих си като се прибера вкъщи добре да проуча въпроса.
Но тогава нямаше какво повече да мисля - затова просто се увих в одеалото си и се пренесох...

Кошмари. Как да изисквам от себе си да спя? Винаги съм нащрек... и започвам да сънувам... до полуда...

... Фениксът отново ме прогаряше с очи, знаех, че умирам, болеше ме, но не можех да се спася... виждах се, как се отправям нагоре, отново, към същата тази съдба...
И се събудих, леко зъзнеща отчасти поради сутрешния хлад, отчасти поради преследващия ме сън.
Стъпках последните искри от жаравата на огъня и възседнах коня си. Беше време да се срещна с Майката и да прекося линията между Армания и Фангория.

Aledar~

Редактирано от Aledar на 28.10.01 04:20.