Караен приближаваше неумолимо; колкото и несъзнателно да се опитвах да забавям хода на коня си, скоро щях да стигна, несъмнено беше. На другия ден... точно на другия ден щях да пристигна. Последна нощ във Фангория...
Свих далеч от пътя - не исках да имам проблеми тази нощ, последната нощ, в която щях да гледам чуждите звезди. Скоро щях да потъна в Армания... мечтата ми за спокойствие и сигурност. Баща ми. Стаята ми.
Лагерният огън пробляскваше уютно... странно... кога ли пак щях да седя пред такъв? След около седмица щях да се въртя в кралската трапезария и да се чудя, дали сстойката ми е правилна, дали държа вилицата както трябва и под какъв ъгъл е тялото ми спрямо масата. Това състояние не ме удовлетворяваше; понякога на официалните вечери се чувствах като някакъв звяр, облечен насила в човешки дрехи и принуден да се храни по неудобен и неестествен начин.
Седях си пред огъня, слушах как пращят съчките и се вдигат искри нагоре към ясната пролетна нощ... и си спомнях, колко приятно беше да седя покрай огъня с осветените, да се смея или да се ужасявам на разказите им, да се храня без каквито и да е преструвки и превземки, да говоря с пълна уста и да се забавлявам. Да бъда естествена - там беше разковничето. От това се лишавах в замъка и това ми липсваше въпреки целия лукс, който ме обкръжаваше. Завръщайки се вкъщи, просто заявявах, че не съм способна да се справям самостоятелно... колко унизително!
Протегнах пръстите си, за да ги посгрея над жаравата. Нощем все още ставаше доста хладно, студено дори; слушахкак някъде високо над мен шумолят млдите листа и се наслаждавах на въздуха... Още малко оставаше и най-после нямаше да сънувам повече риманисти, надвесили се с мечове над главата ми; нямаше да виждам и Риман, красивото му и малко безжизнено лице и очите му като морето на Армания...
Храстите от лявата ми страна се разлюляха силно, чу се шумолене, все едно че някой се опитва да се приближи до огъня не особено потайно. Слухът ми бързо установи, че приближаващият се е един, и това отчасти ме успокои. Явно не беше животно - едно животно, колкото и да беше гладно, никога не би се приближило доброволно до огън. Значи беше разумно същество, което означаваше - опасност. Сложих леко ръката си на Армаге и се втренчих напрегнато в съответната посока.
От храста излезе Леков; той се поотърси от някакви съчки, които се бяха заплели по дрехите му, и без да ми каже нито дума, се разположи до огъня.
Въздъхнах. Знаех си, че не всичко е свършило. Имаше много още какво да си кажем, поне така го усещах. Само се надявах, че няма да запо4не да ме разубеждава и да ме кара да остана... Страхът ми беше породен от факта, че ако ме помолеше, ако наистина ме помолше без характерните си забележки, щях да остана; щях да остана ако не заради делото, то заради него. Само заради него. Заради умората му.
Той се покашля леко и несигурно, сякаш се чудеше, откъде точно да започне.
-- Радвам се, че те настигнах, Аледар. Исках да те попитам нещо.
Зачудих се, какво ли точно го е накарало да напусне Фангориат, да ме следва в продължение на няколко дни, за да ме настигне точно тук, на няколко часа път от последната точка в рамките на родината му.
-- Разкажи ми за майка си, -- рече ми и се загледа в огъня, сякаш ме беше попитал нещо съвсем обикновено и делнично.
Първите няколко мига изпаднах в недоумение. Какво, в оимето на Дракона, го засягаше майка ми? Тя беше мъртва толкова отдавна... Дори не я познавах. И сега някакъв мъж, който нямаше нищо общо с Арманийската кралица, любопитстваше да научи нещо за нея... толкова години след смъртта й.
-- За майка ми ли? -- попитах недоумяващо. -- Какво искаш да знаеш за майка ми?
-- Всичко, -- каза. -- Искам да знам всичко.
Aledar~
|