Обърнах му гръб и може би щях да изляза в същата тази минута, ако не се бях сетила нещо.
-- Кажи ми, -- рекох му, -- какво точно гласи легендата?
-- Коя легенда? -- смръщи веждив недоумение той.
-- Онази за принцесата, която ще спаси Фангория.
-- Легендата казва, мила ми Аледар, че принцеса от далечна страна ще дойде тук и ще спаси страната ни, но ще заплати за свободата с живота си. Е, както се вижда, теб не те грози подобна съдба.
Намусих се.
-- Това беше грубо!
Наистина ме заболя. И явно ми пролича, защото Леков изведнъж скочи от стола и започна се се опитва да ми обяснява нещо, да се извинява, може би.
Повдигнах рамене - какво друго ми оставаше? Бях се провалила окончателно. Каквото и да измислех, каквото и да кажех - нямаше значение. Единственото, което ме вълнуваше в момента, беше моята Армания.
Не знам... защо трябваше да се разделяме така? Чак тогава си дадох сметка, че държа страшно много на този човек; макар че почти винаги бе заемал някаква отбранителна позиция спрямо мен, въпреки цялата му ирония и желание да ме уязвява, знаех, че ме обича. Леков скърбеше за Горан като за син; болката му се задълбочаваше от факта, че той я покриваше дълбоко в сърцето си и не й позволяваше да го погълне.
Зачудих се... какво ли щеше да прави сега? Изчезвах от живота му и аз, както по-рано беше изчезнал Горан; сигурно постепенно изчезваха всичките му приятели през годините - гонени и избивани от риманистите. Нищо чудно, че Леков мразеше магьосника толкова силно - Риман по своему унищожаваше живота му.
Беше време да тръгвам; нямаше какво да правя на това прокълнато място повече. Подадох ръка на Леков и излязох от мазето; сбогувах се и с Игрил, които сае навърташе наоколо и осигуряваше безопасността на водача си.
Странно... сега, когато се налагаше да напусна Фангория, ми се струваше, че никога не съм живяла тук... а бях прекарала почти цяла година в недрата й.
Това обаче не ми пречеше просто да се кача на коня и да отпраша; нищо не можеше да ме спре. Само дето...
Не знам, чувствах угризения. Все едно че извършвах предателство спрямо нещо; спрямо себе си? или спрямо другите? Не знам.
Напуснах Фангориат в настроение, което се наслагваше върху лицето ми като буреносен облак; отправих се към Караен, селото, в което живееше Майката, селото, от което започна всичко. Възнамерявах да се прехвърля по най-бърз начин през реката, но този път с достатъчно припаси и вода, за да мога да се придвижа спокойно през пустинята и да стигна до места, където да ловувам.
Пътят до покрайнините беше дълъг и уморителен. Яздех часове наред сред дълбоките гори на Фангория, които тепърва започваха да се раззеленяват. На места се изкушавах да спра и да си почина в тревата на някоя от полянките, които виждах от коня си; и колкото повече приближавах до покрайнините, толкова повече спадаше ентусиазмът ми и желанието ми да се върна вкъщи. Няколко пъти дори спирах коня си и се колебаех дали да не го обърна на север, към столицата, където осветените имаха нужда от помощ. Не че бях особено полезна, но осъзнавах, че поне за някои дребни задачи бих могла да се намеся успешно и да отменя някой преуморен и озлобен от недоспиване бунтовник.
По пътя си срещах риманисти... струваше ми се, че са плъзнали навсякъде. На няколко пъти ми се налагаше набързо да съчинявам кратки обяснения за това, къде точно се отправям. Гледах им организацията - никакъв мързел, никакво лентяйство... стегнати високи фигури, черни плащове, внушаващи страх шлемове... и дисциплина. Дисциплина, която формираше прекрасна армия. Колкото и да бях предубедена, не можех да не призная, че организацията на риманистите беше прекрасна тъкмо със строгостта си; изключения не се допускаха. Мислено сравнявах тези мъже със селяните, които се опитвахме да обучим и да превърнем във войници поне в мислите им, ако не с военна подготовка. Според Леков именно военната подготовка беше следващият етап от приобщаването на хората към идеята; доколкото знаех, точно сега в цялата страна протичаше агитация, целяща събирането на средства за закупуването на мечове, а в същото време в много тайни работилници се изготвяха лъкове и стрели. Идваха тежки времена за Фангория и нещо в мен крещеше, че е същинска подлост да зарежа осветените именно сега.
А легендата... някак не бях изненадана. По физиономиите на Леков и Горан отдавна бях разбрала, че се крие нещо доста неприятно зад цялата романтика.
Не исках да умирам.


Aledar~