В края на спора на Леков не му оставаше май нищо друго освен да признае, че Жилото е прав... И пак да изпусне Аледар от полезрението си.
А Рестик беше получил най-важната мисия в живота си - да отнесе Аледар при Вещицата... Проблемът беше, че Вещицата живееше нейде из Фангорийските планини, но никой не я беше виждал от години. Така че мисията си беше малко обречена.
Ето как фалшивият продавач на питки сложи Нещото в сандъче и потегли на дълъг път, от който можеше да няма завръщане.

И тогава тръгна... едно седемнадесетгодишно момче, чието единствено оръжие беше малко сандъче с неизвестно съдържание. През поля и планини, през ниви и села, Рестик нямаше покой... Защото понякога отваряше ковчежето и виждаше, че Нещото намалява, става все по-малко и по-крехко.
Пътят беше дълъг... информация не се намираше. От години никой не беше виждал Вещицата.
Тогава рестик просто се отправи към Мъгливата Гора, където бяха видяли Вещицата за последен път. Луташе се сякаш без край из дърветата, без пътеки; през реки и потоци, чиито имена отдавна бяха забравени. И когато нощем почиваше след цяла нощ яздене, не му оставаше нищо друго освен да порадва очите си с това, което намаляваше.
Колко време мина? Дните валяха един след друг в уморителна и тежка езда без край и без надежда.
И когато Нещото намаля съвсем, когато и надеждата на Рестик беше на изчерпване, я срещна.
Срещна Вещицата.

Aledar~