-- Не! -- каза Риман. -- Да не си посмяла!

Фигурата просто се отпусна напред и надолу.

Очите на Рестик станаха като чинийки... това очакваше най-малко... но нямаше време да мисли...

Защото това, което стана, беше още по-изненадващо. Някъде посредата на разстоянието между земята и върха на кулата тялото изчезна.
А на земята се падна Нещо. Не беше тяло.

-- Приберете тялото й, веднага! -- заповяда някъде горе Риман на войниците си и по коридорите се чуха забързани стъпки на подковани ботуши.

Рестик нямаше време да мисли... Направи гигантски скок, с който прехвърли рова, в който течеше реката. Взе Нещото и го пъхна в пазвата на разкъсаното си наметало, по-точно до гърдите си. Огледа се, видя, че вратата на замъка се отваря и към мястото се отправят поне десетима риманисти...
-- Демоне! -- изсъска, затвори очи и се хвърли в бързото течение. А Нещото, което беше прибрал и едно време се казваше Аледар, грееше гърдите му и не позволяваше студът да проникне навътре и да го убие. Но Рестик си беше поел риска... и топлината на Нещото можеше само да го зарадва като вид помощ, но не и да го откаже. Той не беше глупав и много добре знаеше, какво означава да се хвърлиш в току-що размръзнала се река.

Някъде горе Риман гневно стисна зъби и това беше единствената емоция, която прояви, когато му докладваха, че тяло не е било открито.

Aledar~